Изкрещя небето от гняв
и...заваляха стъкла.
Беше голямата суша!
Тръгнах да търся вода...
Моето АЗ пълзеше зад мен
а сянката ми кървеше.
Тръгнах...
Изгорелите ниви- мълчаха!
С нокти стъргах земята
а корени сухи, шептяха:
„Не тръгвай,
не тръгвай!"
И болях!
И скимтях!
Нямах сълзи да заплача!
Когато стигнах до извора–
бях сама!
Моето АЗ, беше останало там...
в сушата...
у дома.
Сега пия вода...
а тъй съм жадна!