Падат тихи листа със златно в очите.
Животът взима от нашите спомени
и небрежно и смело помита.
Подпирам кестена или по-скоро той мене.
Дъщеря ми насън се омъжва.
Текат очите ми...Устните ми се слепват.
Плача, да не забравям.
Всяка болка е отвоювана
с няколко кратки щастия.
Вятърът върти листицата
и пуска на грамофона си
химна на моята карма.
Изразът ми даже не трепва -
като икона съм.
Всеки дневен ангел може
да ми погали лицето.
И всеки да ми запали свещ,
за да ме сгрее.
Малко пламъче за сърцето ми.
Усещам, че приближава дъждовей.