автор: nikoi

Пред мен израства бързо, като гъба
след дъжд отново сянката на тишината.
Расте до облаците чак, а сетне се изгърбва
и остаряла бързо, скрива се в тревата.
Расте до облаците.. Облаците мудно
туловища понасят из безкрая.
И звуците, и простичките шумове
нечестно с мен започват да играят-
слухът ми чака теб. И се причуваш-
отдавна незвучала песен тиха-
утехата, че още съществуваш,
не се побира в чашката на стих;
утехата, че някъде те има,
не ми достига, все не ми достига..
Пак тишина. Пак непреодолима,
на пръсти от тревата се издига..