автор: yulianaiseva

Отварям прозореца - тръгна мъглата, поглъща
посоките вчерашни - бъдните наши лета
и пътя, по който едната любов се завръща.
Дълбоко в мечтите ми беше рисувал Дега.

И в тази картина и себе си даже изгубих -
поела към влажната пръст. Натежал е светът.
Къде си? Къде си? Напразно ли чаках и любех
в мъгли сред парижкия хлад и графични гета?

И ехото стана безкрайно отвъд небосвода
на моите думи - един неизпратен куршум -
към тебе, любов. Не е вече, за жалост, на мода
да носиш от вечност градения с рискове друм.

Какво, че се скитам по него едва - за разтуха -
макар нереален в сълзите ми още блести.
Планетата с него е светла - не пуста и глуха,
а моето ехо, гальовно и тихо - крещи.