автор: anonimapokrifoff

Уютна квартира – на длан се побира,
мома със сърце на поет...
В монитор се вглежда с напразна надежда,
летата й - ...ийсет и пет.

Не просто за фона нави грамофона.
Колосано тънко мильо...
Спокойни циклами, но в нея – цунами
под ватено пъстро бельо.

Дантелите бели от страст са примрели,
миришат на “Тео” сапун.
Трепереща, Лейла очаква имейла
от своя мистичен Меджнун.

Копнее късмета девицата клета.
/Ти вярата, Боже, прости!/
Отглежда си бляна, по-жилав от дряна,
унася се в нежни мечти.

Дарена халката да хвърля позлата,
да впие в ръцете следа.
Ах, свежи ланити, доднес неоткрити,
ще сетят ли мъжка брада?

Под бъза на сянка, преборила дрямка,
да готви за него сюрприз:
но не със иглата, направо с душата –
на стари чорапи реприз.

И влязъл във хола, а тя – полугола,
да каже с най-милия глас:
“Ще беля картофи. Сложи си пантофи!
Обичаш ли свинско със праз?”

А той да я гледа, предвкусил победа,
и тайния код да чете.
“След бялото сладко ела си при батко!”
Косата й пода мете...

Пък после със пура почти по натура
да пие горчиво кафе.
Пак свлича с десница от бивша девица
халата й – тюл с кадифе...

Сега тя самотна си ляга сиротна
под розов и фин балдахин.
Писмото го няма – о, драма голяма!
А устните – с дъх на стрихнин.

Ухай лавандула, от скрина нахлула,
и облак луната срази.
Тъмнее потонът, мълчи грамофонът,
облян от девичи сълзи...