автор: ianchefff

Понеже напоследък доста се изписа, изговори и изказа за последните земетресения, които сполетяха клетата столица, в която по стечение на обстоятелствата живея, сега ще ви разкажа какво ми се случи на мен. Не искам да притеснявам излишно народонаселението, което като го друсне лекичко и скача, сякаш го е сполетяло нещо изключително силно и страшно, но това е самата пресвета истина!
Както знаете, а и е модерно, има си правила за действие при земен трус. Аз, за разлика от вас, тези правила отдавна ги знам, научил съм ги от “Discovery Channel” и винаги действам според тях. И така, започвам:
Вечерта беше приятна, не много студена. Знаете го. Аз тръгвам за среща с гадже. Ама гадже ви казвам. “Гадже та дрънка”, би се изразил фолк поетът.
Първото и най-важно правило е да не се паникосвате и да не хуквате напосоки! Кой да се паникьосва?! Аз?! Та, аз имах амбицията да ставам барета, пехотинец и легионер, бе! Никаква паника. Абсолютно спокоен съм. И това да бягам напосоки просто ме разсмива от сърце. Тъкмо заключвам входната врата и започва земетресението. Живея на 3-рия етаж. Веднага си отделям 2, 3 секунди за размишление! В никакъв случай не “хуквам да бягам”. Да не вземе да ме тресне в главата някоя летяща керемида или не дай Боже, трегер. От тия, големите. После да им отварям работа на професионалистите в Пирогов! Не.
Споменах ли, че срещата ни ще бъде в нейния апартамент? Не съм? Ето, споменавам. Разбрали сме се, да е у тях, но аз да избера всички покупки и принадлежности за случая. И съм подготвен както трябва. Закупил съм презервативи две опаковки, не че съм толкова добър, ама да има разнообразие. Взел съм две консерви с риба тон и нарязан хляб от “Фантастико”, ако вземем, та огладнеем. Приготвил съм и резервни чифт чорапи и слипове за смяна, защото допускам, че ще остана да спя при нея, а на следващия ден съм на работа. Сложил съм и две списания. Едното “Плейбой”, а другото “Космополитън”, ако се окаже, че телевизорът й е повреден, а ние отмаряме блажено. Имам и ролка тиксо, ако случайно нещо се наложи да бъде поправяно. В къщата на едно момиче винаги има какво да се поправя и ремонтира. Затова съм сложил и комплект гаечни ключове, отвертки и фазомер. Ако й гръмне инсталацията евентуално.
Следващото правило при такива ситуации е да не се напуска сградата, в която се намира човек. През тия много дълги 2, 3 секунди, които съм си отделил за размисъл осъзнавам, че аз мога да напусна само къщата, в която се намирам. Дори запалвам и цигара, така мисля по-добре. Установявам, че други сгради не мога да напусна, дори да искам. Размечтавам се как съм в хотел “Хилтън”, примерно в Лас Вегас, и става земетресение. И не мога да го напусна, защото не съм там, а тук, пред собствения си апартамент. Обаче това правило има оставена вратичка, за тези които особено силно изгарят от желание да напускат. “Ако може да да се напусне”, уточхиме вече коя сграда, “до 10 секунди, бягайте, напускайте на воля!” Казвам си, почти на глас, значи, каквото и да е земетресението, до 10 секунди няма страшно. Ама дали е 2-ра или 7-ма степен, ти, ако можеш да напуснеш до 10 секунди и имаш това желание, действай смело! И аз действам. Хуквам по стълбите и хоп, напуснал съм. Не “Хилтън”, а блока в който живея, ама какви сте и вие!
Дори игнорирам следващото указание, в което изрично се казва да не тръгвам да бягам по стълбите или да слизам с асансьора, защото това може да е смъртоносно. Макар и с раница на гръб, съдържаща най-различни полезни неща, предмети и аксесоари.
Навън съм и дишам на воля. Всичко е под контрол.
Спокоен съм, че съм подобрил личния си рекорд за излизане от вкъщи по време на бедствие. Свалил съм го на 8 секунди и 36 стотни. Без да броя секундите за размисъл! Докато бягах надолу по стълбите засичах, защото ако превиша 10 секунди, нещо може да се случи. Да се откачи някой таван, покрива да полети, да се огъне някоя тръба на “Топлофикация”, да се спъна в нея и да се просна по очи на вече пропадащото под краката ми стълбище или просто да ме подгони цветето на съседа от 2-рия етаж, дето го е сложил почти по средата на стълбите. То е красиво, спор няма, ама в такива екстремни ситуации може да хукне да ме преследва. Вследствие от травматичния шок от валса на земните недра. И то душа носи!
Вече навън, се забавлявам с комшиите от съседните входове, които на бегом, ходейки или пълзейки излизат от входовете. Помъкнали са кой каквото е могъл да грабне в последния момент. Документи, книги, стол, дрехи, вързопи с различни ценни скъпи спомени като снимки от сватба, черно бели, дето той и тя са снимани с наклонени една към друга глави, консерви с риба, консерви с боб, буркани с туршия, картини на неизвестни художници тип близки роднини, стъклени сервизи, сервизи “Цептер” и други стъклени, пастмасови, дървени, метални и всякакви други скъпоценности. За момент си мисля, че съм попаднал в “Островът на съкровищата”, тъкмо когато са намерили богатството.
Жена влачи дюшек на рамо от малките, а след нея пухти мъжът й, който е с две торби, пълни с чудеса на домашното колекционерство. Момиченце държи кукла, а майка му се опитва да напъха в някакъв препълнен чувал и комплект за гримове “Ейвън”. Да, правилно, ако се събори сградата, няма да е толкова трагично, ако човек има с какво да се гримира.
Минавам покрай контейнер за боклук. Хващам цигарата си с два пръста и я изстрелвам в дълбоката зинала паст на кофата. Обаче в същия момент оттам се показва главата на жена, която аз с точността на снайперист от 9-та въздушно преносима дивизия на “US Navy” я уцелвам в челото.
– Извинявайте – успявам да кажа.
– Простак! – изръмжава ми тя, докато се чисти от пепелта, която се разпръсква по лицето й. – Свърши ли?
– Какво да е свършило? – учудвам се на въпроса й.
– Земетресението, глупако! Хайде, излизайте!
Докато се чудя какво да й отговоря, до нея се показват две деца и мъжът й, който е с гипсирана ръка. В здравата си ръка държи малко черно кученце, скимтящо. Излизат от кофата, изтупват се.
– Хайде! – властно заповядва жената. Семейството й чинно тръгва след нея. Мъжът мълчаливо намества кученцето в здравата си ръка.
– Това от земетресението ли е? – питам го и кимам към гипса.
– Не. Вчера се подхлъзнах докато гонех трамвая – въздъхва човечецът. Изглежда съкрушен. Ми то с таква жена. Да е земетресение, да му избягаш, ама от тази тук няма начин.
– Какво му се обясняваш на този! Дето цели хората с цигари! – крясва му “тази тук”.
– Аз не ви видях, госпожо – опитвам да се оправдая аз.
– Не ме интересува! – и потеглят. Какви хора само...
Отивам до колата. Хвърлям раницата на задната седалка. Паля и тръгвам към срещата с гаджето. С мръсна газ, както се казва. Простете за клишето, но разберете ме, малко или много и аз имам страх от природата.
По улицата, какво да ви кажа, хората наизлезли, кой по пижама, кой в костюм, сигурно е тръгвал за опера. Някои са се събрали да разговарят и обсъждат събитието. И всички, сигурен съм, са много компетентни, вертикален ли е бил труса, хоризонтален ли е бил. Може и диагонален да е бил. След като уточнят от кой вид трус ги е сполетял, бих им предложил да друснат едно хоро в чест на добрия край. Като курбан един вид. Ама се въздържам. Да не вземат да откачат и пак да подобрявам рекорди.
Моето момиче живее в съседен квартал и след няколко минутки съм при нея. Спирам колата, нарамвам раницата и бавно се придвижвам към силно възбудената тълпа.
Народът наизлязъл, не ти е работа. Млад мъж, седнал върху бидон със зеле пее и свири на китара. На италиански. Възрастна жена крепи в ръцете си две бурканчета с доматено пюре. Възрастен мъж носи комплект щипки за пране, неразпечатан, до него малко момиченце държи в ръчичка найлонова торбичка, пълна с DVD дискове и касетки. Помните ли касетките? Ех, какви времена бяха...
Чувам какво се говори. Положението е същото като пред моя блок, че даже и по-страшно. Не, не е паднал блока, нищо не е паднало. Дори не е наклонен като Кулата в Пиза.
– При мен се усети силно, на 13-ия етаж. Събудих се от труса. Много е неприятно. Дано няма други и всички да са добре. Тя и Ванга го е предсказала... – изплаква жена, облечена в кърпи за баня. “Хванало” а е докато се е подмивала.
– Аз съм на четвъртия. Страшно дълбоко спя, но това разлюляване ме събуди... Само се надявам този тътен да ми се е причул, че доста се изплаших – споделя поетът с китара и подхваща нова песен.
– При мен беше подчертано вертикално. Полилеят не се разлюля, само тласък отдолу! – споделя мъж в Христовата възраст. Явно и тук разбират от земетресения. В такива моменти имам чувството, че целият народ е завършил геодезия или геофизика. Или геометрия. Това, което се завършва, за да разбираш от разместване на земните маси.
– Това е трети трус! Това е трети трус! Вторият беше преди половин час! Имаше голяма продължителност, около 10-15 секунди! – почва да пищи баба, докато носи в ръцете си тенджерка, от която се издига пушек. Сигурно, за да нахрани съседите. Може и някой лев да изкара. Освен тенджерка с пушек, тя се радва и на бемка на носа, голяма колкото Хеопсовата пирамида в умалени размери. Хората я поглеждат унило, дори не са гладни. Толкова са уплашени.
Припомням си още едно от златните правила: “заемете най-безопасното място в помещението, в което сте – под рамката на вратата, близо до вътрешна стена, колона, под стабилна маса или легло!” Навън съм, така че, не ми пука за вътрешни стени, каси, маси и легла. И за финансовата криза не ми пука, ама за това друг път.
Пичът с китарата продължава да вие, вече на нещо като английски. Или испански, трудно определям какъв е езика.
– Земетресение-е-е-е-и-й! – провиква се млад мъж, който явно има проблеми с алкохола. И не го крие, носи си пиенето в някаква пластмасова бутилка от литър и половина. Само салатка му липсва, но очевидно не е е проблем за него. – Наздраве-е-е-е! За катаклизъма да пиеме-е-е-е! – получава само презрителни погледи на отговорни съселяни. Искам да кажа, съседи.
Младо семейство излиза от входа с торбичка, в която забелязвам баклава, бахур и сланина. Леко ми се повдига от комбинацията, но на война, като на война.
Малко детенце носи в ръка вилица с набоден на нея патладжан. В другата си ръка стиска снимка с фолк певицата Глория. Чудесна комбинация. Сигурно е било с родителите си на кръчма, взело си е и автограф. Ето, така трябва да се възпитават подрастващите. Къде е министърът на образованието? Да идва и да записва...
“Ако сте на улицата, застанете далеч от сгради и далекопроводи...” Кънти в главата ми друго правило. Застанал съм! Спокойно!
– Трябва да си малоумен за да не разбереш, че е вертикален трус, направо под краката ни – започва жена на висок глас, облечена в комбинезон, – чухте ли преди да започне, бученето на земната кора! – “на земната кора”, мале мале. И тази е завършила геометрия. – А по време на труса нещо като че ли ме дръпна надолу. Аз нали съм журналистка – не е геометричка, колко жалко, – имам приятелка от института по земетресенията и се опитах веднага да й звънна по мобилния, но мобилните връзки не действаха. След десетина минути успях, а тя ми каза, че си е у дома и се мъчи да се свърже с колегите си в института, но не успява! А и Ванга го е предсказала!
– Ванга е предсказала края на света, който е... – олюлява се пияницата, – ей сега! – и избухва в смях. Никой не го подкрепя в забавлението му. Само намръщено гледат горкия несретник.
– Да и онази другата, дето с тялото си ги усеща! – включва се бабата с Хеопсовата пирамида на лицето. След още един, два труса, може и самият фараон да се покаже.
Малко момиченце с чиния, пълна с кофтета в ръка започва да реве. Явно му се спи. Или нещо такова. Майка му притеснено гледа нагоре. Нищо не пада. Видимо успокоена, жената зашлевява шамар през лицето му и чинията хвръква настрани. Кюфтета се разпиляват по току-що друсалата се почва и на мига два помияра ги намират за особено вкусни. Момиченцето ревва още по-силно, а майка му, докато го държи за ухото, продължава да бди за летящи неща. Само бинокъл й липсва. Под “неща” имам предвид щипки за пране, столове, маси, прозорци, дивани, панели, електрически крушки, самобръсначки и всичко останало, което може да се откачи от апартаментите и да се устреми към нея и нашамарената й дъщеря.
Журналистката с гръмовния си глас извиква към момиче, което излиза от входа и се оглежда страхливо.
– Евдокия, Евдокия, ела тук, маме! – ето я, Евдокия, моето момиче. Но се запътва към майка си. После ще отида при нея, да се представя, че не сме се виждали на живо. Казах ли, че се намерихме в скайп? Ето, вече сте осведомени.
– Евдокия-а-а-а, ти си моят душевен катаклизъм-м-м... – запява пияницата.
– Престанете, господине! Честно казано разстресе точно като вертикален сеизмичен трус – продължава Евдокиевата майка.
– Тъкмо вдигахме тежка наздравица в една кръчма до “Гарибалди” и се разтресе. С един колега обсъдихме, че е вертикален – започва да обяснява мъж, който слиза от такси. Шофьорът рязко потегля, може би от страх да не падне някой блок върху колата, с която си изхранва прехраната. Правилно. Грижата за работното място е важна. – А може и нещо да е избухнало! – заключава мъжът.
– Избухна държавата в пламъците на световната р-р-р-рвеолюция-а-а-а, ха-ха-ха-а-а-а! Наздравей, народе мо-о-о-ой! – запява пияният. – Катаклизъм до катаклизъма-а-а!
– Да! Избухна! И с тига с тия катаклизми! – казва възрастен господин с чехли, червени чорапи, шорти и бял потник. И с вратовръзка в ръката си. – А вие, господине, сте пиян!
– Аз не съм пиян! Аз съм Рихтер, който предсказва земетръсите в днешно време! – осведомява го пияният герой между две хълцания. – А вие, като не искате катаклизъм, да ви предложа клизма? – следва покъртителна пиянска усмивка.
– Вашето поведение е непристойно! – казва възрастният господин и му обръща гръб.
– Не, земетресение беше! – настоява журналистката. Тя наистина ги разбира нещата. Пък и се радва на приятелка от “Института по земетресенията”.
А Бойко Борисов казал, че нямало експлозия и умолявал гражданите да запазят спокойствие, тъй като това било природа. Прав е човека.
И започва пак да тресе! Леко, но се усеща! Всички се разбягват като пилци, пак извинявайте за клишето. Момъкът с китарата спира серенадата и я слага над главата си, за да се спаси евентуално от летящи саксии, мебели и панели с най-различна големина, които могат да го атакуват от въздуха.
– Усетихте ли? Усетихте ли-и-и-и? – крясва бабата. – Това е 4-ти трус! Предният беше силен, но преди това се чу нещо като гръм...
– Баба ти е 4-та! Това е 5-ти! – казва пичът с китарата.
– Мисля, че е 3-ти! – казва журналистката, докато успокоява Евдокия, която безпомощно блуждае. – Аз бях ужасно скандализирана, че нито една телевизия не си направи труда да ни уведоми, за трагедията! Трябва да я затворят БАН! Така ще си намалим данъците за издръжка на тия псевдо-учени!
– Май беше 5-та по Рихтер! – споделя млада майка с бебе на ръце. – Ние какво да правим с тия малки деца?
– Аз съм Рихтер, кой ме вика? – продължава пияницата. – Смърт на журналистите! Наздраве-е-й, народе мо-о-ой!
– Млъкни бе, шматка пияна! Аз съм журналистка, не ме обиждай!
– Клизми предлагаме всякакви! Да! – казва със сериозен тон прекалилият с алкохола човек. – Вие ще желаете ли, госпожо?
– Нищо не желая от теб! – сопва се журналистката. Сякаш, ако беше някой друг, щеше да пожелае клизма насред природно бедствие.
– Ама вас, журналята наистина трябва да ви закрият! – повишава тон блондинка, която току-що излиза от входа. – Цял час чакам пред телевизора за информация и нищо!
– Ама каква си ти, ма? – крясва журналистката.
– Вразумете се! – подвиква възрастния господин с вратовръзката в ръка.
– Права е жената! – сопва се майката на детето с кюфтетата.
– Не е права! – казва певецът и замахва с китарата.
И се започва. Дърпат се коси, удрят се шамари, мъжът размахва китарата си като ракета за тенис, възрастни господа си подхвърлят протези, малки деца реват, докато майките им се мажат с лютеница от отворени буркани, млади бащи се замерват с бутилки ракия и различни видове зимнина. Един хвърля пакетче презервативи, но осъзнал грешката си, хваща саксия, с която почти уцелва пияницата. А той крачи около тях и ги подкрепя с възгласите “давай, натрий й лицето в треперещата майка земя”, “да живей човешкия катаклизъм”, “грабвайте телата”, “ха, така, използвайте презервативите за детски балони, наздраве”, “направи му клизма”, “не газете тревата, хората пикаят върху нея”...
И други подобни.
След като се поуспокояват, ей така, от само себе си, приближавам към тях. Евдокия седи на малко буре, майка й се оглежда трескаво с кръвясали очи, копнееща за мъст за поруганата си писателска чест.
– Здравей, Евдокия – плахо казвам на моята приятелка и майка й, журналистката ме стрелва с поглед.
– Ти пък какъв си, бе?!
– Ми имам среща с Евдокия.
– С дъщеря ми?! Ти?! Я се погледни на какво приличаш!
– Ми то, от земетресението...
– При теб земетресението явно е вечно! Махай се! – прекъсва ме тя. Да ви съобщя, че имах едно гадже, което можеше да убие човек, ако го прекъснеш повече от два пъти на вечер. И аз внимавах, щото после няма секс, няма дяволи. Заради едното прекъсване. Това между другото. Евдокия ме гледа с тъжен поглед. Сигурно е стресирана. Нищо не казва. Всъщност, може и изобщо да не е разбрала кой съм, то с тези посттравматични шокове и елипсовидни трусове, дето върлуват напоследък по цветята и хората.
– Ама... – продължавам с нещастните си опити да кажа каквото и да е. На среща съм дошъл.
– Няма “ама”! Елате всички, трябва да обсъдим какво ще правим! – извиква майката на тълпата, която, съвзела се от търкала, тръгва към нея.
Не е трябвало да става журналист, а политик с това владеене на народните маси, мисля си, докато съкрушен се отправям към колата. С раница, пълна с ненужни вещи. Иде ми да я захвърля в някоя кофа за боклук, но се спирам. Ще вземе да излезе и оттам някоя луда жена и съвсем ще ме довърши.
След два дни моята Евдокия се появява в интернет. Обяснява ми, че се преместили временно да живеят на село, поради страх от предстоящи природни катаклизми. Имало интернет, майка й щяла да работи дистанционно, каквото и да означава това. Не й повярвах, но няма значение. Пък и нали Ванга била казала...
А можех да й ремонтирам бойлера, ако е в неизправност. Какви неблагодарни хора!
Правилата, както се досещате, ги пуснах да пътуват свободни и необезпокоявани. И мисля, че ако пак друсне, просто ще си пия ракията и няма да ходя на никакви срещи.
А сега ме извинете, защото имам да ближа душевни рани.