автор: diurd

Когато слизаш по стръмния хълм към звездите,
запалили черните речни подмоли
отвори на сърцето си слепи очите
и ме чуй, след това отмини, ето, виждаш ли,
мога да моля!

...беше пролет и пръсваха с гейзери диви треви чернозема,
ти дойде и без слънце живеехме в бяла позлата.
Златострунната Струма бе нашата пламенна Сена
и край нея редяхме на нашите страсти платната.

...и отминаха лято и есен, и ето
кристална и кална, и бяла, и тъжна,
и скръбна - зимата с ярост ни вейна,
с ветрило от снежни мъниста и огън дъждовен.

...тази сутрин,
когато през прозореца син от студени целувки
аз видях две следи, напускащи двора притихнал,
тази сутрин,
аз се счупих и от мене отплува
парче от душата ми -
самотно и чисто като далчевски стих.

...така се сбогувахме
ненадейно като жълтите листи с дървото
във вятърен ден.