автор: tanq_ilieva

Ушите ми, жадуват тишина.
Очите ми, жадуват за гората.
Жадувам аз, за моята земя,
да стана пепел, малка част от вятъра.

Неземна знай е твойта красота.
Родино моя, обич необятна.
Ти пълна си с безкрайни чудеса.
Защо кървиш за мен е непонятно.

Дарил те, Бог със толкова неща.
Какво ти липсва, за да си щастлива?
Вода ли нямаш и зеленина?
Земя богата и природа дива.

Той дал на теб, а ти ни го дари,
на нас човеците, така несъвършени.
Днес казваме за теб, че ни боли,
на егоизма си обаче, сме по-верни.

Смучем безжалостно от твойта плът.
Сечем гори и къртим с динамити.
Да, мислим си, че сме на верен път,
а се превръщаме във жалки паразити.

Да черпим? Да, от твоите недра,
нали затуй, си нашата родина.
Но ето, че с безжалостна ръка,
рушиме те, година след година.

И сърдиме се. Нагли сме дори,
корито празно нейде щом съзреме.
Ще търсим, пълноводните реки,
студената вода в горещо време.

Ще чакаме, с надежда и дъжда,
че жегата до крак ще ни убие.
Но, на дали, ще може той сега,
през този смок небето да пробие.

Виж. Ето, знаем си защо кървиш,
но правим се, че пак сме не-разбрали.
Кажи ми до кога ще устоиш?
Ще ни простиш ли за това?... Едва ли.

А може би, защото съм далеч,
по-ясно виждам жалката картина.
Жадувам те. Без теб не мога веч,
от как заминах, аз съм половина.

Избягах не от теб, а от това,
да гледам как те мъчат, аз не мога.
Опитвах се да ти подам ръка,
но там не се страхуват и от Бога.

Българио,сърцето ме боли,
за теб, за мен, за мойте жалки братя.
Аз моля се, на Бог, да ни прости.
Поклон ти правя, ниско до земята...