Във мойто сърце пристан траен намери,
твоето малко, добро сърчице.
Лъгано, мамено от лъжливи "авери",
уморено при мен то спре.
Почувствало сигурност някак. Утеха.
Приближи се бавно до кея и спря.
Водата след него не остави пътека
и връщане нямаше вече на зад.
Привлече го май красотата на кея,
излъчващ спокойствие, мир, доброта.
С магическа пръчка докосна го фея.
На нея отдаде той свойта душа.
Пристанище търсил, години в морето.
Животът го блъскал от всички страни.
Ранявали корпуса, най-вече сърцето,
но никой не можел да го потопи.
Обвил се във мъка.Предпазна мембрана.
Платната блестели но вътре бил мрак.
Невидим за всички желал да остане.
Не искал, да го нараняват пак...
Но ето, че нещо изпъна платната
и вятър попътен понесе го в миг.
Причината беше така непонятна,
но нещо го дърпаше.Дочуваше вик.
Усещаше някои, че в него се взира
Усещаше нечия любов от далеч.
затуй приближи се и тук акустира.
Самия не знаеше, за какво иде реч.
Почуства любов там от кея далечен.
почуства, че някои го дърпа с ръце.
Той знаеше тук е животът му вечен,
защото го чувстваше с своито сърце.
И кеят обикна тоз кораб невзрачен.
Обикна душата на малко дете.
той стана му вечен, най-верен приятел
защото единнствен, тои беше с сърце.
А той промени се...не ще го познаеш.
Ах, как любовта всичко преобрази.
От щастие, радост сърцето не трае,
течаха от него щастливи сълзи.
Спокоен, щастлив, той от днес ще живее
Пристанище вечно открил е във мен
Зад моите стени знам душата ще пее,
един на друг щом ще останем във плен.