автор: purko59

ВЪЛШЕБНИЦАТА

Спомням си, когато през 1971 година си купихме
радиограмофон – “Акорд – 102”. Баща ми купи плоча с песни
на Борис Машалов. ”.

Оттогава я знам “Заблеяло ми й агънце”.
Плочата беше една такава малка – като съвременните компакт
Радостта беше голяма. Тате ходеше рано на работа, около
4.30, светваше крушката, брат ми ставаше след него, за да учи
уроците, щото някой му беше казал, че сутрин се помни най-
много... Тогава се събуждаше и Борис Машалов и запяваше
“заблеяло ми й агънце...” Спомням си как тате, бръснейки се,
започваше да плаче и винаги се порязваше, защото бузите
му трепереха. Брат ми, като го видеше – също. После и ние
– останалите. Плачеше гласът на Борис Машалов, сякаш
неговото агне е продадено, плачехме и ние, сякаш е нашето.
Минаха години. Дойдох в Добруджа.
Бях чужд човек на тази земя. Като агнето при новия си
чорбаджия. Но веднъж, когато се връщах от работа, чух
глас на чучулига. Сладкопойна беше. Гласът ú пърхаше из
въздуха като криле на мъничко птиче и неочаквано сменяше
тоналността си. Приближих. Народ – колкото искаш. Гласът
на певицата се издигаше и падаше като полет на лястовица.
Правеше невъзможни за описване виражи. Не се стърпях.
Попитах един човек как се казва това момиче. Онзи ме
изгледа учудено и ми отговори с въпрос:
- Галина Дурмушлийска, бе, нашата Галя, катил с катил!.
Изведнъж гласът ú секна и музиката спря. Певицата
се поклони, сякаш другите бяха пяли, а тя слушала. Беше
усмихната. Зъбите ú – бисери, косата ú – черна като човешка
мъка. За първи път видях толкова мъка и обич наведнъж.
Едни от хората пееха и играеха, а други плачеха. А вятърът
разнасяше и песента, и плача, и хорото.
По цял свят.
И цял свят се чуди, че тази песен се чува от България и че
там има такава вълшебница. После недоумяват – да се смеят
ли или да плачат, само усещат, че им е хубаво и вълшебно.
А гласът ú пърха като криле на чучулига. Сладкопойна.
В ушите ми гърмят упреците:
- Ти пък да не знаеш!
Това е Галя Дурмушлийска! Нашата Галя!