Беше в годината, в която купи тефтера. Онези години, в които сякаш преживяваш втори пубертет, някъде малко след като навърши 40 и реши, че светът вече е свършил за него, че оттук линията на живота му няма да се колебае между еуфорията и пораженията, а ще следва една само посока – надолу.
В същата тази година, когато купи тефтера, и малко след като навърши 40, реши, че е време да се заеме с това, което досега не е успял да свърши. Да изглежда преуспял, като онези момчета, обикновено под 30, които се качват сутрин на метрото и след минутки се отзовават зад бюрата си в лондонското сити, затрупани от безкрайна поредица папки, пълни с числа. Или да изглежда изморен, както в онази песен, в която под тежките клепачи на Джон Ленън вече надниква онзи изстрел, който ще спре сърцето му. А защо не да изглежда дори пораженец, какъвто никога не е признавал дори пред себе си, че би могъл да бъде. А именно признанието, а не колебанието, дава стимул да вървиш напред. Колкото и банално да звучеше това в собствената му глава, купи тефтера именно, за да записва пораженията си. И изписа с равния си, нарочно бавен почерк, „Списък на пораженията”. И тефтерът постепенно се пълнеше, колебливо или не, в него намериха място почти всички думи, които използваше ежедневно, а и онези, които сънуваше, които не можеше да изрече наяве, тези, които би искал да изкрещи и другите, които е стискал зад зъбите си. Така, когато отваряше тефтера, сякаш се прибираше вкъщи, където всичко е позволено. Можеш да седиш на прозореца и да си представяш, че си ей онзи мъж там, седнал на пейката с книга в ръка, а може и онази жена, която в момента простира дрехи на балкона отсреща, а след малко ще влезе в апартамента си, и ще се заеме с другите обикновени неща, които жените правят всеки ден. Може да си представи, че прегръща тази жена, че я насилва или не, по-скоро нежно й говори, докато гали с дясната си ръка косата й и й дава някакво обещание, с овладян тембър, с мека интонация, онези обещания, които обикновено се дават шепнешком. А може и да е онази старица, седнала в парка, и очакваща уличната котка да се приближи достатъчно, за да може да я удари с чадъра си, защото възрастната жена не обича котки. Може да е продавач, проститутка, певец, пиколо. И всичко, което не е успял да бъде, се пренасяше върху страниците на тефтера. Любовник, любим, любящ. Но не ставаше по-леко. Товарът не се променяше. Колебанията продължаваха, въпреки упоритото самовъзпитание, въпреки дори самоунижението. Онази вечер, когато седя с Анна, в онзи хубав ресторант с бели покривки и плетени панери за хляб, лицето й някъде зад розата, забучена в прозрачна ваза, за малко да го изрече. Да й каже, че той не я заслужава. Защото е един неудачник. Завършен пораженец. Вдига ръка, а не удря, отваря уста и веднага я затваря, защото изпитва страх. И в тефтера се появи втората дума – страх. Опита се да говори с един непознат. Непознатите, които срещаш на улицата, в таксито, на спирката, приемат по-лесно, дори безпристрастно нечия изповед. Чувстват се важни, довереници, както свещеника или лекаря. И тогава се приближи до онзи човек, който загръща тялото с черния шлифер, а вятърът роши косата му и просто го запита. „Не ви ли е страх”, каза. Човекът го погледна, задържа неестествено дълго очите си в неговите и отвърна съвсем адекватно „Страх ме е”. Опита същото и в асансьора, докато натискаше копчето за своя етаж, се обърна към жената, вляво от него, и я запита „Не ви ли е страх?”. Тя също задържа очите си върху лицето му, но очите й постепенно се оголваха от клепача, чертите се издължаваха и преди да издаде пронизителен писък, етажът й дойде и пъргавите й токчета отнесоха лицето й далеч някъде в дългите коридори. И тогава му просветна. Поражението не е последната точка от този свят. Не е достатъчно да си отидеш просто като един пораженец. Защото сега стоманеното въже на асансьора ще спре на седмия, а после на осмия, а после на деветия етаж и ще върши еднообразната си работа така, дори него да го няма там. То е като хубавата книга. Книга, в чийто край двама души се разделят, и ти очакваш това да сложи последната точка в тази история, но авторът си играе с теб, подиграва се, приближава се до устните ти и като бледа, но топла целувка, ти прошепва, че улицата, на която двамата се разделят, тази сцена на болката, е мокра, защото машината скоро е минала оттам и е отмила прахта, падналите листа, захвърлените боклуци. И тогава разбираш, че тази финална целувка смазва. Талантът смазва. Както, когато слушаш красива музика и пораженецът в теб тихо скимти, че никога няма да я достигне, че тази музика всъщност не докосва красивото в теб, а онези кътчета, които те правят завистлив, превръщат те в злобно дете. И думата дете бе изписана старателно в тефтера. Детството си отива само с красивото, но завистта остава. Нещо, което един 40-годишен мъж, ще изпише като поражение в тефтера си. Завист.
Веднъж сънува, че е друг мъж. С друго име и тяло, с различна от Анна жена, с различен цвят на очите, по-тъмна кожа, по-красиви пръсти на ръцете, по-издължено тяло. И това тяло, и този сън, му допаднаха. Пожела да се всели в него, в този мъж. Да открадне чуждата съдба, на този, шмугнал се между клепачите и да заживее в кожата му. Съвсем нов човек. Нова фигура върху шахматната дъска. Ново камъче в мъчителната игра на Го. Но всичко бе мигновено, щом Анна се обърна на леглото до него, онзи мъж се изплъзна, укри се, разтвори се в мрака и го остави сам, заслушан в дишането на Анна, допиращ с нос въздуха, който тя диша. И тогава изписа в тефтера – Анна. Жената, в чийто сън вероятно се бе впуснал този непознат. Не е могъл да понесе пораженеца. Раменета на Анна отново се надигнаха и контурът на легналото й тяло му заприлича на нещо. Тигър или лъвица, която отнася в съня си непознатия.