автор: valiordanov

Днес попитах дъжда за звездите:
"До кога ще са скрити от мен?"
Той ритмично се смееше, тихо,
а смехът беше остро студен.

Локвата също попитах:
"За какво сбираш тази вода,
щом от теб тази вечер е скрита
всяка ярко блестяща звезда?"

Валяха въпроси неспирни.
Яснотата бе суха трева.
Усещах как сам не разбирам
колко кална е мойта душа.

А в калта, те, звездите не спират.
Те от нея се крият добре.
От студеният дъжд не умират,
търсят локва, но в друго сърце...