автор: sashtata

Да се заровиш в сините очи на времето
и да се чувстваш част от вечността.
Да се разтапят и делникът, и стремето
жулещо без милост жадната душа.
Да се повдига даже вятърът на пръсти,
за да ти шепне тайни със небесен вкус.
Да оживяват уличките със липите гъсти
за прегръдка от един забравен блус.
И пак затичана по баира на детството
да пилееш пендари от жълти листа,
с недокосната вяра в вълшебството
да прегръщаш и галиш нежно света.

Колко трябва?… Миг.
Да се гмурнеш в очите на времето
и се чувстваш вече част от вечността.
Стопяват се и делникът, и стремето…
Миг… Задъхана, звънтяща тишина.