автор: karlos

Уморен. Толкова съм уморен...толкова много, а последните месеци нищо не правя. Опитвам се да усетя вкуса на храната. Опитвам се да стоя буден, а вечер се опитвам да спя. Опитвам се, но не успявам. Пресолявам живота си, докато стане безвкусен.
Нижа дните и пробожбам ръцете си с иглата. Не усещам нищо, опитвам се да ме заболи- но вече не успявам. Опитвам се да изцедя сълзи, опитвам се да изкореня стон от гръкляни си, опитвам се кажа как се чувствам, опитвам се вселя надежда, дори и в една единствена клетка от тялото си, опитвам се да дишам спокойно, опитвам, опитвам...но не успявам.

Посивяват ми дните. Умират птиците на моята пролет. Изспепеляват се есенните листа. Топят се снеговете на зимата ми.
Замръзна ми лятото.

Часовете удрят ставите ми. Минутите свличат кожата ми. Секундите се спират зад устните ми... не мога да ги изрека.

Мъртвите станаха все по- мъртви в очите ми. Живите станаха мъртви, а неродените- живи.
Морето се изкриви в облаци, а облаците се превърнаха във вълни, които давеха тялото ми, което се луташе в безцветният кислород на ежедневието.

Дали поетът трябва да умре, за да съживи живота на другите...

Последните въздишки. Болезнени.
Имам много животи в този живот. Чувам стон в главата си. Виждам трупа в ръцете си. Направете път.
Сега той е мой.

Ps: Не забравяйте, че преди зазоряване е най- тъмно.