автор: kristi

Във дворчетата с есенни забрадки
животът помъдрява мълчаливо.

Прибира зад оградите чедата си,
припалва спомените си с огниво.
И спретнати като гнездата птичи,
стариците – с ръце – отронен лешник,
погалват тихите си вечери,
останали сами – ръкойка грешници.
Припяват, сякаш на разсъмване,
ще ги събудят стъпките на внуците.
Заспиват и сънуват влъхвите,
а влъхвите, забравили ги, лутат се.
И всичко се повтаря до отмала.
Денят изприда облаците, бяга.
Дъждът тъче…
Окъпана камбана тъжовно бие
след стъпките, поселили хармана.