автор: Boryana

Искам да кажа на някого „Добър вечер”.
А е толкова глух този път, тъй самотен.
Разминавам се с тихи, размазани силуети,
като в странна картина на някой побъркан художник.

Боже, как я докарах дотук, да усещам дома си
в този пълен абсурд, в тази измислена общност,
на недаващи и неискащи от никого нищо хора,
озлобени, обидени, отчаяни и самотни.

Боже, тичат годините, скоро урокът ще свърши,
ще ни викнеш, ще питаш като мъдър и знаещ учител,
колко тука научихме и с какво при теб се завръщаме;
бяхме ли ти добри и внимателни ученици?

С камъчета в очите ни- ослепелите, ли ни изпрати,
та да виждаме лошото, а да не знаем доброто,
От успехите чужди да се свиват на топка душите ни,
а злорадо очи да присвиваме от чуждата болка.

Да горчи на съседа ракията, да увяхват цветята
на оная усърдна стопанка, дето все ги полива;
да се спъне, да падне красавицата, дето мята
пред присвитите зеници ослепителната си грива.

В катастрофа да смели колата си оня мизерник,
дето, видиш ли, цял „Мерседес” си е купил,
да не види хаир от децата си оня родител,
който ризата от гърба си свали, за да ги изучи…

Боже, мрачен е пътят, побъркан е тоя художник,
виж, небе нарисувал, а пък е цялото черно…
Ще вървя- няма как… Но за милост едничка те моля:
накарай непознатия да ми каже "Добър вечер!"