автор: ZAGORA

Още помнят рибените гени
във клетките ми първото море.
В прозрачната му нежност съм родена
и в тайнствените дълбини.
То е утробата,която ме зачена,
чрез мене да оглежда своя образ
на вечността в примамливото огледало.
Качулка да разпери като кобра
захласнато от собственото си величие,
подир което и до днеска тича.
О,ако можехме да чуем
песнопенията на рибите,
живопистта от многоцветни шлейфове,
която медузите творят-да съзерцаем!
Тогава бихме осъзнали
колко нищожни са усилията да го изваем.

Когато ветровете галят
кобалтовите му къдри
до капка морските води
в любов превръщат се тогава.
И става син цвета на любовта.
Дори където червените актинии цъфтят,
а между клонки водорасли
скариди,охлюви и кончета пълзят.
Но необуздима ярост щом набъбне
във вените на урагана
и бръчки веждите му съберат,
надигат се вълни като вулкани-
клокочат,стенат,мятат се,гърмят.

Морето е действителния Бог.
То дава,но и много взема.
Противоборство на любов със гняв
е вечната Космическа дилема.
Тя равновесието в хаоса крепи,
за да пребъдат святите му дълбини.
Със него мога да се сливам,
да разговарям и в подножието му да се връщам
и ...преоткривам.