автор: papacot

Сред лисици, пред дупката клекнали,
покрай вълци, ловци и заици,
своя тежък живот раболепен
изтърпявал стар заек – патриций.

Сред плебеите-зайци бил първи.
И последен – в страха си от нищото.
Всяка втора империя кървава
бе душата му нежна разнищвала.

Тук е време да кажа, че заекът
бил безсмъртен лиричен поетец.
Можел жално и милно да лае –
както малко добри стихоплетци.

Можел даже до Бога да стигне –
да го моли за още отлагане.
Казвал – аз съм направен от глина,
имам прорез, монети ми трябват.

Бог му вярвал, дори го разбирал.
Бог му пращал монети и музи.
Но поетът с бездънната лира
на Великден получил контузия.

Едно малко безсрамно детенце
го разбило на празника светъл.
И от касичка с болни претенции
го превърнало в бял сладолед.

Тук не свършва ранимата притча.
Тя по-скоро започва оттука…
А по пръстите детски се стичат
и поетите,
и поуките.