автор: zinka

Ако думите ми бяха вятър,
а сълзите мои – древен дъжд,
то в такъв тайфун ще те запратя –
ще забравиш даже, че си мъж.
И ще ми се правиш на въздържан,
охладнял и непоколебим...
Със косите си ще те завържа
мили мой, все тъй неуловим!
Но не съм ни вятър, нито плача.
Нито имам хъс на сто жени.
Ще омеся житена погача
и ще те поканя: – Похапни!
Отчупи си – нека бъде залче!
Нека чуя – и да знам защо
няма като моята погача,
месена от твоето жито.