автор: apostolicia

Научих я. Историята. Научих я и се поболях. Не можеше ли да не я научавам? Обаче я научих. Сама съм си виновна! Какъв дявол ми подпали фитилите да се юрна да търся новини при жриците на любовта на магистралата?! Ма не! Аз съм Голямата работа, моля ви се, нали съм кос-коджа ми ти кореспондент! Баш печена репортерка, как няма да намеря аз новина - че кой я търси, че да не я намери... Август, в тая тъпа провинция, дето през активните месеци нищо не се случва, та през отпускарския сезон ли... А шефът ми ме натиска за страница. Не помня кога за последно ми е поръчвал цяла страница? На мене – деветата дупка на кавала от най-смотаната провинция – а дали са го закъсали с новините в София, а?! Трябваше да се сетя по-рано. Ама не – аз изпълнителна.
Кипна ми мозъкът, главата ми взе да пуши. Ми сега кво да му дам за новина?! Интервю с кмета? – Ми той - в отпуск. Що не излязох и аз в отпуск, като всички хора, ми останах да покривам района, да ме пита човек... За историята с язовира съм писала толкова пъти, че хората чак на другия край на България вече хълцат от моите риби-мутанти. За проектите по Балкана пак съм писала, пък и те позаглъхнаха, та сама трябва да си създавам информационен повод. Дали да не отскоча до съда да си изровя някое отколешно скандално дело?! Оф, Божееее! Ма какво ми се стовари на главата само?! Страница посред лято – нечувано!
И така, както си вървях, звъни мъжът ми да ми съобщи, че вечерта ще закъснее, щото трябва да кара с таксито някакъв клиент да се забавлявал с платени момичета. Облещих очи. Първо се възмутих – ма как така „платени момичета”? - и ми го съобщава, като нещо съвсем нормално?! После си рекох, в тая криза таксита не ползват много хора, та поприспах възмущението си. В крайна сметка тия момичета да мрат от глад ли?! Пък и моето семейство покрай тях, щото ... айде сега.
И изведнъж ме осени идеята. Ами аз защо да не се разходя до магистралата, все ще намеря словоохотлива труженичка. И това си е новина. Особено, ако историята си заслужава! Речено – сторено. Метнах се на старата семейна реликва (с новата главата на семейството изкарваше прехраната му – на семейството, де) и потеглих към мястото, където стояха момичетата – целият град го знае.
Те бяха две. И двете ги бях виждала много пъти – всъщност почти всеки път, когато минавах от тук. Едната – циганка, много черна, с огромни устни, начервени с ужасно ярко червило. Беше много грозна. Но другата винаги ми беше правила впечатление. Какво търсеше тук красиво момиче като нея? Лененоруса косичка, бистросини очи – невинни, като на ангел. Кожата й беше силно загоряла, предвид работното й място, с което ама толкова не се връзваше, че по-неподходящо не можеше да се измисли.
Като забелязаха колата ми, двете се завтекоха, ама видя им се ачик евтинка, та не проявиха твърде ентусиазъм, особено като разпознаха жена зад волана. Обаче аз съм си упорита, слязох, заговорих ги, и таман да стане интересно, мургавелката си намери клиент. На магистралата останахме аз и русото дете.
- Искаш интересна история ли, лелче? Че какво интересно има да те местят от дом в дом, като хванат някой възпитател да ти бърка под блузата, да правиш свирки за цигари, щото имаш 6 лева месечна издръжка, да носиш все стари обувки, дето никога не са ти по мярка – това ли е интересното?
И някак леко, без никаква драматичност, с един равен-равен глас, тя изля цялата си 14-годишна история, която не беше просто изпъстрена, а беше изтъкана от насилие – един безкраен низ от побоища, изнасилвания, педофилски посегателства – на 14 години тя не беше преживяла само изригване на вулкан.
Не беше преживявала и радост. Не познаваше това чувство. Гласът й - примирен, без фалшива трагичност, описваше такива неща, които моят свикнал на какви ли не дивотии ум трудно смилаше. Бях като вкаменена, нямах сили да се повдигна от камъка, на който ме бяха настанили. Тя ми разказа всичко, от време на време прекъсваше, за да обслужи някой клиент, после се връщаше и продължаваше с равния си, потъмнял глас. Исках да направя нещо. Исках да я грабна и да я измъкна от това ужасно място, от ужасния й занаят, от ужасния й живот – нищо не можех да направя. Чувствах да ме обзема страхотно безсилие.
Стоях с момичетата до мръкнало. Прибрах се в офиса си. Имах материал - нечуван материал, подкрепен с невероятни снимки – направо за първа страница под главата. Но не и на новинарски вестник. Седнах пред компютъра с намерение да опиша всичко... но не можех да напиша и една дума. Как се преразказва изнасилване от четирима на 12-годишно дете? Как се преразказват 24-ма клиенти в първия работен ден на 13-годишна бяла робиня? От самото начало знаех, че никой няма да публикува това.
На другия ден още рано сутринта се зарових в съдебните архиви, намерих си подходящо дело и спретнах исканата страница.
Но истарията не ми даваше мира. Бях я чула вече. Бях я научила. Не можех да я задържа в себе си, трябваше да я разкажа.
За Бога, това са нашите деца! Уж били деца на любовта, а ние ги превръщаме в изкупителни жертви на спокойствието си. Жените се отнасяме с презрение към тях, държим се, сякаш са прокажени, а точно жени са ги обрекли да бъдат „държавни деца”. Мъжете се подиграват с тях, а точно мъже са ги довели до мястото на магистралата, пък и кой от тях може да гарантира с абсолютна сигурност, че някъде на някоя магистрала не си заработва дневните неговата незнайна дъщеря?! Трябваше да я разказвам тази история на колкото се може повече хора.
Написах разказ. Като художествена измислица щеше да се смели по-лесно, а целта щеше да бъде постигната и така. Разбира се, дори не си помислих да я показвам на съседката Марчето – самата мисъл, че вместо да варя буркани, аз пиша разкази, би я изпратила с инфаркт в интензивото, камо ли да й го покажа. Защото в тази история нямаше нищо нормално от самото начало. Нямаше розови пелени, нито дантели, нито захарен сироп, никакви птички, пчелички и тям подоби насекоми – все от полезните. Имаше само фатална обреченост, вехти дрехи и бой. Нямаше драматична сълзливост, имаше опрапастен живот, без никаква милост, шанс и надежда!