автор: silence

На ръба съм.
Толкова съм на ръба, че всеки момент ще се пльосна на твърдото. Как може все да ме избутват така?!
Ама аз съм си виновна. И така ме е яд на нашите, щото те ме възпитаха с тази пуста загриженост към другите - дай да помогнем на хората, а ние - както можем.
На ръба съм.
Аз го позволявам това. Нашественика се възползва от моята мекота и настъпва все повече в пространството ми. Първо - уж случайно, после все по-агресивно. А аз отстъпвам за да не преча. И си губя собствената територия. Щото все си мисля, че ще се сети сам да не ме избутва така.
На ръба съм.
После другия ми бил крив! Вместо да се защитавам - аз се оплаквам. Колко книги изчетох как да стана егоист и на - все нещо ме спира в последния момент. А като е минал момента почвам да се заканвам "следващия път ще види той!" И следващия път - пак същото. Няма оправия. Но иначе чета - как да не очаквам да се сетят за мен, а сама да извоювам мястото си; как да не го давам доброволно и да не се съобразявам с чувствата на другия, как.......
На ръба съм.
Опитвам се нежно и полека да избутам нашественика за да не го обидя случайно. Все пак това си е моето място! Обаче той въобще не ме чува. И тамън го мръдна с 1-2 сантима - хоп - пак се намества. В моята територия се намества. И ме избутва бааавно и полека. Еееееее, не се трае вече.
Приготвям лактите в действие - 'квото и да става ще действам. Няма да остъпя повече. Набирам смелост, след като дълго време съм търсила подходящите думи, отварям уста и казвам твърдо:
- Ако още един път ме избуташ от леглото, ще спиш на дивана.