автор: valiordanov

Е, капитане, рейсът ти свърши.
От мъката пият жадни звезди.
Всички са тихи. Очите си бършеш.
Луната ти свети и остро мълчи.

Дъските проскърцват от бавните стъпки.
Вятърът съска подобно стар смок.
Пролазват по тялото споменни тръпки.
Бучи самота като крясък от рог.

Моряците вече разказват легенди.
Украси донаждат за порция смях.
Така си е редно. Ти тръгваш последен,
но тъжен си нещо, не си като тях.

Нов екипаж ще събираш отново
с който да пориш солени вълни.
Ти, капитане, в душите не ровиш,
а спомени пазиш за много души.

Земята студее, но ти не унивай.
Макар осланен да си, здраво се дръж.
Вземи се в ръце и сълзите изтривай,
че те не подхождат на истински мъж.