автор: vanilin

Душата ми изгни във таз държава!...
Децата ми избягаха навън!...
Със мен - каквото ще, да става!...
Във краткия живот – случаен трън!...

Какво прекрасно място прождължава
България да бъде – като сън!...
Какво от мойте сънища остава?!... –
Децата ми заминаха навън!...

През целия живот се заблуждавам,
че някога ще светне – ала, не –
във милата ми, в родната държава,
ме тласкат бавно - все на колене!...

И гледам как отдругаде прииждат, -
докрай да ни изкупят, но нима.
държавниците наши все не виждат
как тихо си отиваме – с дома?...

Как тихичко продаваме земите,
как бавно бий камбаненият звън!?...
Днес Крум го няма, българи! А дните –
нима са ни предречени отвън?!...

Ювиги хане, колко си високо?!...
И колко нямат българите власт?!...
Живота си полагам във оброка –
да зная кой си ти и кой съм аз!...

Ако и аз оттука си замина –
отрязал път, отрязал пъпна връв,
дали кръвта ми трябва да изстине,
за да ме сложиш сред боилите си пръв?!...