автор: galina

За да усетиш истинското вълшебство на Созопол, трябва да го посетиш в края на август, когато, макар и за кратко, се превръща в столица на изкуството, а калдъръмените му улички и цветни градинки се преобразяват в импровизирани сцени за всякакъв вид културни изяви.
Градинката край морето също не прави изключение. Там се е разположила малка джаз-банда, чийто музиканти всяка вечер вдъхновено и всеотдайно изпълняват своя репертоар пред непретенциозна, но изключително темпераментна публика.
Най-впечатляващ от групата е ръководителят им, мъж на неопределена възраст, висок, строен, с бледо лице и светли очи. Дългата му силно прошарена коса, стигаща до раменете, обикновено е привързана с широка лента, престягаща челото му и не позволяваща на дългите кичури да се пилеят безразборно. Изглежда повече на отшелник, отколкото на музикант, облечен в своите широки "хипарски" дрехи. На гърдите му се полюшват медалиони от дърво и кожа, които допълват екзотичния му вид. Край него обикновено се навърта по някое миловидно женско създание с дълбоки очи, излъчващо невинността и свежестта на младостта.
Местните жинели са свикнали с ежегодното му колоритно присъствие и разказват, че всяко лято е тук със своя джаз-банда от млади музиканти, които в повечето случаи са различни през различните години. Единствено той е постоянен стожер на групата в основата на чийто име стои неговото собствено.
Явно Созопол е любимият морски пристан на този бохем по душа и нито безпаричието, нито каквито и проблеми да се изпречват пред него, не са в състояние да сломят духа му, отдаден изцяло на музиката, морето и любовта.
По време на тържествата, малката джаз-банда "превзема" въпросната градинка и всяка вечер изпълнява своя оригинален репертоар.
Край тях непрекъснато се тълпят групи любопитни слушатели, повечето от които седейки на пейките или направо на земята, ритмично пляскат с ръце и пеят заедно с изпълнителите. Други се застоянат пет десет минути и отминават, но нови почитатели на музиката им идват на тяхно място.
По време на една такава изява електричеството в градчето прекъсна. В градинката настъпи мрак. Импровизираният концерт сякаш бе застрашен от преустановяване, но джазмените продължаваха да свирят и в полумрака. Техните акустични инструменти нямаха нужда от електрозахранване.
Ентусиазираната им публика също нямаше желание да си тръгва и в полумрака засветиха трепкащите пламъчета на множество запалки. Други се опитваха да окуражат музикантите пляскайки в такт с ритъма, който изпълваше пространството над градинката и се сливаше с плисъка на вълните.
Така мракът, като че ли сля изпълнители и публика в едно цяло, обединени от вечната и непреходна власт на изкуството.