Това е положението. Италия, Италия, моя Италия! Там ми се случи една такава „любовна” история.и не само в Италия, ами отгоре на това и във Венеция.
Но започна в Асиаго. Всички любовни истории стават във Венеция. И моята се случи там и по точно на автогарата във Венеция. Там чаках да взема специалния автобус който да ме закара направо на аеропорто „Марко Поло” и от там да си взема самолета за BG. Мисията ми беше приключила повече от успешно. Бях взел мноооого успешно участие в първия за мен международен симпозиум по астрономия посветен на така наречените телескопи система Шмит. А аз тогава бях най-големия „експерт” по този вид телескопи у нас. И като така показах поканата от италианските колеги, на съответните български такива и те казаха – Да. Още повече бях се върнал вече един път също успешно от същата Италия през същата тази година 1983. Който не вярва да прочете разказите ми „От римско време” , „Магазине тапети” и „Чао Италия”… : ) С тия разкази наивно смятах да спечеля наградата на конкурса „Очи за себе си” във Варна преди около година, но съдбата отреди друго. Та от тогава в знак на протест – не знам към кого, но най-вече към моята наивност, не съм се връщал към тази моя Италия. А тъкмо там се случи и това мое първо „любовно” приключение по време на командировка…
Как стана това сега ще разберете!
Та винаги като пътувахме тогава на запад ни предупреждаваха да спазваме моралния облик на нашия, новия, истинския човек. Той и Вовата Высоцки го беше казал най-точно за инструктажа пред пътуване:
Там, казва, шпионки, с тела яки, ти ги гониш през вратата,
те през джама пък прескачат! Вие, обяснете им нещата!
-Как какво? Да им откажа!, става случката забавна,
-Млади момко… чуй направо ще ти кажа:
с тези западни пороци, и ме гледа важно, важно,
им кажете, ний приключихме отдавна!!!
…
Нещо такова беше, при първо приближение. И аз, след такова напомняне съм нащрек. Но най-вече не ми пука понеже съм женен от едва 9 години и съм все още лудо влюбен в жена си.
И пристигам в Италия и тапа-тап право в градчето Асиаго- там има наблизо една обсерватория т.е. понеже обсерваториите се намират най-вече по планините и г. Асиаго се намира там и се слави като виден Алпийски курорт. Там в една голяма градска зала ще се състои въпросния симпозиум и аз току що пристигнал, чакам във фоайето пред залата където меснтия орг. комитет ще ни разпредели по хотели. По разни там Алберго. (Който не знае какво е алберго, веднага на бегом с прибежки и припълзявания към Чудомир!) Абе що ви се правя на интересен – Алберго значи Хотел на и-талиянски.:)
И става тъмно, и на нас почва да ни се спи, а тук тия оргци не си дават много зор и най-накрая оставаме „най-авторитенвите” участници да ни настанят последни - един от Полша, един от Грузия, един от Съюза, една китайка и моя милост. Натоварват ни нас на едно пикапче и най-после ни разкарват по разните там алберго. Ние, аз и госпожица китайката сме разбира се последни. И спира пикапчето и плъзгащата му врата се отваря и някой казва –Прего, моля, до тук сте. И китайката скача пъргаво първа и аз след нея. Между другото на моя, трениран от две командировки, инглиш, съм разбрал че тя е от Китай, и че е на някаква специализация в Манчестер Уни. – UK. И от там са я пратили тук на тоя симпозиум. И научавам, че се казва Су. Су се затичва пъргаво отзад към багажника на пикапа където са останали само нашите два куфара. Аз съм малко притеснен – иска ми се аз да сваля пръв куфарите и да се покажа кавалер. Но Су е като осичка. Стрелва се и грабва и двата куфара! Нейния и моя, и ги потътря към входа на хотела. В същност аз имам една пътна чанта. Малко е да се каже, че аз съм поразен. Направо съм като ударен от мълния и протестирам на всички езици които ми идват в момента. Втурвам се и направо и изкрещявам неее… Су! Не бива това, Су, тук това не е прието… ! Су спира, обръща към мен красивите си черни очи. Гледа ме с лека усмивка от долу нагоре остова куфарите и влиза в Хотела. Тя държи вратата и аз тържествено внасям двата куфара и заставаме пред рецепцията. Появява се със сънен поглед един алберговец, и промърморва нещо, което трябва да е някаква любезност и ни дава ключ. Аз го подавам на Су и чакам да получа и ключ за моята стая. Човека-алберговец ме гледа с недоумение. Тава е ключа за Вашата стая, повтаря той. После допълва: -Това е двойна, стая, а ако искате апартамент трябва да доплатите. Чак тогава аз се удрям по челото. Той ни настанява в една стая със Су…да спим двамата в една двойна стая. Су се усмихва и е мълчи леко смутена, но не протестира. Аз обаче, бурно възразявам, ръкомахам с ръце и давам да се разбере категорично, че няма да спя със Су в една стая и че искам отделна стая. Чак тогава, алберговеца разбира, че е набеден за сутеньор и почва да се смее с глас и ми подава друг ключ. Ситуацията става изключително комична, но той кимва, че тук се настаняват всякакви двойки и се смее. Су си взима куфара казва едно Гуд-найт и изчезва в стаята си. Аз тътря моята чанта-куфар към моята стая и си спомням за предупреждението на човека от паспортното. Заключвам зад мен вратата, и затварям прозореца също. Всичко става. Едва тогава си взимам един душ, като преди това съм пуснал телевизора за да послушам нещо италианско. Нощта разбира се е „гуд”, но спя неспокойно. Ново място, ново легло, пък и си мисля, ами ако сега Су почука на вратата и ми каже, -Сър, не мога да спя от тия звуци долу от този „Американ бар”, Не може ли да ми помогнете да си затворя прозореца или пък да слезем долу двамата, щом и на Вас не ви се спи. - Не ми се спи, Су ще и кажа, но ние сме морално устойчиви. И по този начин тя ще разбере и ще си легне сама. Нищо такова не се случва разбира се и рано, рано се събуждам и право на закуска.
Това му е хубавото на тия алберго, че дават стая в компле със закуска сутрин. Закусвам дълго и нудно. Появява се и Су и сяда на моята маса. Това, вече си е чист компромат. Започвам обикновен разговор, спахте ли добре, Су, чай ли ще пиете? Той чая нали идва от Китай, чай-Чайна. И други тъпотии. Тя се усмихва, но е сериозна. И после отиваме на симпозиума де се регистрираме, за да си вземем, папките и чантичките направени за целта. Щом имам чантичка и табелка с моето име на което пише и БАН значи задачата ми е изпълнена 100%. Ще се върна и ще се фукам с тая италианска чанта. Да ме пита човек за къв чик. Проблема Су обаче си остава. Седим много често един до друг, заедно обядваме и заедно се прибираме в хотела всеки в своята стая. Сутрин на закука сме пак заедно. Онзи на рецепцията, се хили съучастнически. Абе що не си признахте веднага, от началото още, ами само хабите парите на симпозиума за два стаи. Хубаво си ви бях сложил аз в една стая…
Аз съм гузен, и гледам да замажа нещата. Не, не сънувам непрекъснато жена си и децата. Присънва ми се оня от паспортното и ми размахва пръст: Виждаш ли, а ти младежо не ми вярваше. А си сгафил нещо, а ще видиш друг път паспорт, ама само насън. И така: нито така, нито иначе. Завършва симпозиума и ние си заминаваме.
Трябва да остана за една вечер в Падуа тъй като самолета ми е сутринта рано на следващия ден. Същия случай е и с пан Анджей от Полша. Поне няма да съм сам в Падуа. Су лети с други участници за Лондон и Манчестер. Пан Анджей е за първи път в Падуа и след като разбира, че аз съм бил там вече, и съм печен, не се отделя от мен и се разбираме двамата да сме заедно. И от орг. комитета ни настаняват в едно и също мизерно хотелче-албергче до гарата. До гарата ама, там се намира нещо като изложбената зала на годишното изложение на платове и италиански моди. Това се оказва ключов момент при приключенията ни с пан Анджей в Падуа, преди да си вземе всеки своя самолет, кой за Варшава, кой за София през Рим. Нали всички пътища минават през Рим, смеем се ние с пана… Тук ще ви кажа, че историята с пан Анджей на изложението ще опиша отделно. Тя заслужава това.
И какво стана последния ден със Су? Ами все пак я поканих на една разходка из Асиаго. Помотахме се насам натам – градчето е малко и после вечеряхме в хотела, взехме си официално сбогом и си пожелахме, че все пак някога може и да се видим пак по този бял и приказен свят. И си казахме, чао един на друг.
Аааа забравих, да ви кажа, че си направихме и една обща снимка на площада в Асиаго, за спомен. Там точно пред един фонтан. На фонтана има един див козел, покатерил се на нещо като скала. Красив див алпийски козел - бронзов. И ние двамата със Су пред него стоим смутени… един до друг, но на комсомолско разстояние.
Гледам тая стара снимка сега след повече от четвърт век. Такива неща се превъртяха през всичките тия години. Света , нали е колело, се завъртя обратно, да му се не надяваш. Но тази история, я помня, все едно беше вчера. Вглеждам се пак в снимката – ту в Су, ту в мен ту в козела.
И „Вундер дер Натюр” , както казват немците: установявам голяма прилика между моя милост тогава и този козел.
Хахаха!))
Това не е края на историята. Спомена за „любовната” история във Венеция все още не е потънал, като и самата Тя. Както се казва (следва).
КИ
На село, 2009-08-28, 09:33 ЕЕТ