автор: Illi

Уж всичко бях забравила,
а днес върнах се назад,
случайно местейки бумагите
попаднах на онези записки,
а именно - не дневник, а
в черния тефтер събрани
полуживи листове и листи,
и сгърчени от влага, осолени,
и смачкани - на топка,
после хвърляни, а след това
със съзли на очи приглаждани;
писма така и неизпратени,
и чисти чернови,
непроменяни и незадрасквани,
изписани с траурното черно,
в рими и във гола проза,
разскъсвани, захвърляни,
събирани и до последен къс
със детско любопитство пак
слепени, когато сълзите отдавна
бяха пресушени. А след това
прилежно са прибрани тук,
от сантименталност, за поука,
и след това - така и непогледнати.
До днес.
Забравени са думите, а раните -
зараснали, и сълзите - пресъхнали.
Но нещо в мен отново се разкъса,
като зле направен шев и
всичката отрова, като стара гной
изтече и с насмешка ме накара
да спра за миг и всичките
поред да прочета, да преживея.
И тръгнах от началото, от първата
усмивка, от първата следа от
чувство и всичко пак донесе ми тъга.
Завърнаха се спомените бесни,
не зачетоха ни време, ни покой,
ни щастие или пък прошка.
А аз седях отново там сама,
унищожена, след теб останала
поредната "разбита душа", неоценена,
забравена, ненужна,
останала без думи, празна и единствено
с нелепата надежда, изгаряща,
със злоба тласкаща ме пак напред
и пак - към теб,
умираща със всеки залез, раждаща се
с утринни лъчи.
И всяка дума, всеки отказ пак съпреживявах,
сещах се за сивите мечти
как за часове тогава острарявах
и сега отново ме боли.
Но има ли значение? И трябва ли?
"Мразя те" - да ти го кажа,
за тогава, със сериозно закъснение,
и само за успокоение,
за изпълнение на обещанието,
дадено на всичките неверници,
които с явно съжаление
ми обясняваха тогава
кое и как в живота става,
а после тъй - по навик
ме успокоявха;
кито всъщност мразя аз.
Е, хайде, "мразя те", съвсем не
на сериозно казано,
"мразя те" едва ли не през смях,
защото трябва да се учиме
да вярваме не на думите,
прошепнати с съмнение и страх,
нито пък на тези, с ироничните
кавички отбелязани,
а на думите, които се изричат
между редовете и пак там
се четат.
"Мразя те" не струва даже
две стотинки, когато е
по навик, извикано със закъснение,
късно осъзнато, за единия принцип.
Така че, моля те, не вярвай,
ако прочетеш това признание,
аз... всъщност, много те обичам,
и вярвам, няма като мен
да се подлъжеш по думите,
написани заради моменти мисли,
забравил чувствата, забравил
другито -
"Обичам те" едва чуто промълвено,
прошепнато в една целувка,
с една прегръдка, с топлина,
изречено предизвикателно и
дръзко с поглед, подсказано
с една усмивка, извикано
с едно докосване или прикрито
с шумното мълчание.
Аз всъщност май отдавна
съм ти казала, че никого не мразя
(а би трябвало като че ли...)
и чувството познато ми е само с дума.
И трябва вероятно в някой речник
да погледна, за да го разбера
докрай. Неизпитано, неизживяно,
неизказано, "мразя те" - със
сбъркан адресат. Със право
липсва ми доверие във пощенските
служби - объркват ми писмата!
Уф, накрая ще го кажа -
"Мразя те", със подчертаните
кавички значи "глупости, нали
се сещаш", пояснение за всеки,
който глупостта дотук прочел е;
Карай да върви, най-много да
ми свърши химикалката, а издателя
да каже "Я по-леко, малката!"
Но майната му, сега
ми стана много по-добре.