:::
Жегата докосва се нежно до земята,
пусто и самотно е навън,
мъртва птичка пада на тревата
и смъртта й обявява кух камбанен звън.
Момиченце във рокля бяла
за миг се спира и поглежда
птичето, от ужас онемяла,
а майката набързо я отвежда.
:::
Лута се самотната душа
изгубена в града от сив гранит,
улисана във своите неща,
и спореща, че щастието е мит.
Кънтят камбаните,
избухва въздухът девети път.
Забравят се забраните
и от очите пусти неприкрити сълзите текат.
:::
Горещи пипала се впиват във телата
и мамят, и подсказват, и зоват:
"Елате, ще приеме всички ви земята,
нима по начин друг завършва нечий път?"
Забравени, изгубени, и празни,
вървят по пътя черен без посока;
мълви свещеник думи ничии напразно,
слънце изпраява н живота ни потока.
:::
Албум (Лято)