автор: REWOLT

Здравей, кимам и сядам. Не питам свободно ли е. Вече толкова години масата седи празна в ъгъла, до капака за мазето.

Мълчаливи, солидарни, в добро или лошо, допиваме бутилката. Поредната. Надявам се не последната. С теб сме като две капки мастика. Еднакво прозрачни, простовати и обикновени. Някой би казал, че сме братя. Но не сме. Няма как да стане, не и в тоя живот. След това вече не знам. Може би ще се природим, ти в мен, аз в теб. Може би ти ще си жена, а пък аз мъж. Какво, не искаш ли? И с право.

Толкова години се браним от жените, такъв преграден вал сме издигнали около нас...Само дето не помня точно, защо? И дали е имало смисъл от него.

Бяхме в шести клас. Маргарет. Помниш я разбира се. Имаше сламено-руса коса, носеше я на плитки, все й ги дърпахме. Белите й панделки се вееха като крилца около главата й. Инак бе тънка като слънчогледово стебло и пъпчива като сирсак(вид захарна ябълка с пъпчива кора)
Мнозина въздишаха по нея, тя си бе заплюла мен. Само дето аз бях ахмак и се разтрепервах всеки път щом ме доближеше. Големите й сини очи, дяволитото пламъче в тях, толкова я харесвах.

Какво се оклюма, пий..

Та, Маргото, кога порасна, така и не разбрахме. Замина да учи в града, ваканциите я си дойдеше, я не.

Зърнах я една зима, по Коледа, тъкмо бяхме завършили, не я познах. Бях на гарата, срещу мен стъпва едно маце, то не стъпва, ами танцува по перона. Хората път й правят да мине, гледат я и цъкат с език, а тя като кралица се усмихва и кима само.
Слънчогледът узрял, налял се с форми и сокове, сламено-русата главица сияе, но вече не в плитки, водопад от злато пада по раменете й. Синьото в погледа й гледа уверено.

Помниш ли как се скрих в багажното тогава...А тя баш там се спря, куфарите си да вземе. Като се срещнаха погледите ни, зина под мен земята, но не да ме погълне, а да ме наплюе, че такава красавица съм отървал. В чудо се видях как да се сгъна, да се мушна, като билет за отдавна заминал експрес между пролуките под вратата, да ме издуха течението към релсите и да ме размаже влака за глупостта ми. А сините й очи усмихнато ме гледат, пърхат клепките й като крилца на пеперуда, гласът й, о, Боже! Снежинките спряха да танцуват заслушани, а тя заговори най човешки, да не повярваш, че просто думи излизат от прекрасната й уста.

Здравей ми казва, а за мен камбани бият, звънът им отеква в уши и душа, чаровен и божествен, полита над мен, изтървам смисъла на думите и хуквам след божественото но не го улавям, не, дръпна ме с ръка Маргото, (да бе шамар ми отвъртяла), а слез на земята де. И се усмихва, усмихва...

- Не знаех, че тук си почнал работа. Ще ми подадеш ли куфарите - вика, аз за това нейно цвете цъфнало на устните до Америка пеш бих ги носил. Грабвам ги, търча напред, чакай, смее се отново, чужди си взел...

Голямо съм теле, нали...Така се опетлах като я срещнах, че докато се усетя кое на къде е, се появи Оня...

Кавалерът.

Някакъв надут пуяк, гражданче в палто, под палтото костюм, синя риза и вратовръзка. Чепиците му блестят,
на ръцете му часовник със златна верижка, пръстени...Усмивката му обаче, една такава мазна, като да не си е избърсал устата след Коледната баница. А е проговорил, а масло потекло по брадата му.
Намразих го веднага.

Физиономията му - чепата, червендалеста, избръснал е мъха по бузите, на мъж да мяза, над горната устна го оставил, място за мустак един вид.
Гадината инак 100 кила, блъсна ме, отхвърчах на пода, прекрачи ме като забравен денк, грабна куфарите.

Марго ме гледаше с оня син поглед, под който се разтапях, съжалявам сякаш казваха устните, но унизен бях, лежах на мръсните дъски, кръв и сополи ме давеха.
Падна нещо отгоре ми, тавана ли се срути, локомотив ли дерайлира та нахлу в чакалнята, причерня ми, бръмнаха ушите ми зловещо, юмруците ми с чугун се наляха. Мръсник гледаха очите ми, надебелял езикът можеше само една дума да изговори:
„Мамицата ти...“

Как съм скочил, прехвърлил съм се над гишето, разблъскал съм тарапаната, разхвърчали се кошници, куфари и дамаджани, хванал съм го оня за гушата да го убивам. Ти нещо помниш ли? Аз смътно само, като да ми е бил изтръпнал мозъкът тогава.

Окопитих се в районното. Заключен. С ей такива вериги, като в оня филм, „Гладиаторът“ Ченгето бясно, крачи назад-напред, звънят телефоните, козирува пред апарата когато говори: „тъй вярно“..“слушам“..“тъй вярно“
Сетне фъфли нещо неразбрано, опъва куртката, идва до клетката, гледа ме с едни очи, присвити, злобни, до кръв червени, стиска зъби. Като ми заговори, дъх на кисело вино ме блъсва в ноздрите, но не мога да се дръпна, окован съм ти казвам.

- Ти, копеле нещастно – вика ми – знаеш ли, на кого ръка си вдигнал!

Гледат ме малките му свински очета, пулят се да го направят страшен, но смешен ми е в опитите си да се изкара велик, извън клетката и в униформа.

Не ми се говори с него, мъка ми е, че така се изложих днес, така паднах в очите на Маргото...

Все си мисля, че тогава, на оня лагер, до огъня нещо се случи между нас. Имаше една бегла целувка, нищо друго, но в ония години се искаше повече от смелост дори ръката на момиче да държиш. Така и неизказани останаха нещата помежду ни. После тя отлитна, големият град я прилапа...
Аз и селцето ми останахме в спомените й, като избеляла фотография в отдавна забравен албум.

Дочувам вятърът да блъска по капаците на прозорците, в мрака профучават коли със запалени фарове, бързат към празничните трапези, при семействата си.
На витрината отсреща свети коледна елхица. Снегът вали, не спира, изтрополява камион на „Чистота“, разриват улиците.

Тук е студено, но не усещам студа, само досадното мрънкане на пияния сержант.

-...ще те осъди и ще лежиш като поп – пеняви се оня – разбил си му устата, челюстта му е строшена, в болница е. Знаеш ли, кой е баща му? ..Много има да патиш, момченце!"

Думите му увисват някъде в празното на коридора, нечути, никому ненужни, сетне се разпиляват в мръсотията на пода, където им е мястото.

Зле ми е, но няма да се почувствам по добре, ако не видя Марго, да й обесня...

Врата се отвори, блъсна я с яд бурята, като да я отнесе от пантите искаше, но нахлу не снежен ураган, а бащата. Близнаци да бяха със сина си, нямаше да е така огромна приликата, само дето тоя беше шкембелия и мустаците му истински. Същата чепата арогантност и надменност, дрънкулките по ръцете и лъскавия чепик.

- Значи, ти си побойника! – хили се злорадо разкопчавайки скъпото си палто от руски самур – Ти реши да развалиш празника ми, а?

Гледаше ме кръвнишки като не спираше да обикаля клетката. Ритна железата, те прокънтяха глухо, пеняви се и се заканва известно време, но не посмя да влезе.

Настана тишина. Вън, под прозореца котка зовеше малките си. Снегът не спираше, наближаваше полунощ.

Изкарах Коледа в полицията, после ме осъдиха по бързата процедура, лежах единадесет месеца и за добро държание ме освободиха. Но съм още под гаранция. Те това ми остана от голямата любов. Гаранцията.

Ама и аз, как се сетих точно тая вечер...Всъщност да, годишнина имаме днес. Пак е Коледа. А наздраве, празник е все пак. За това сме се събрали. За това са кръчмите, за такива като нас, дето няма с кого да посрещат датите. Защото, какво е един празник за самотника? Дата. Само, че, гарнирана с повече алкохол.
Нали така. А делниците, постим, с по малко.. .ха ха.

Ти май се напи...

...Знаеш ли какво си мисля.

Ако сега от тази врата влезе Маргото, ще й кажа. Ще й кажа колко много я харесвам. Не, не че просто я харесвам. Ще и припомня онази вечер, на бригадата, до огъня, когато я прегърнах за да не и е студено, когато ме..целуна. Валеше дъжд, всички се бяха изпокрили, само ние стояхме до огъня, и той не угасваше. Защото, ориста му е такава, да топли и свети на хората. Когато е сам- умира. Но има ли някой около него, и в най големият дъжд, и в най голямата буря ще запази искрица от себе си,ще я зарови под пепелта, за да я имаш. Огънят не бива да угасва. Студеното огнище е като опустяло село – тъжно и мъртво. Нужни са хора за да ги съживиш отново, хора със сърца и души. А те не растат по дърветата.

Така ще направя, ако влезе - ще я придърпам до себе си, ще надникна в синевата на очите й, и ако се открия в тях, ще й призная любовта си.

Обичам я от мига, в който я видях в училищната стая, от мига, когато за пръв път дръпнах плитките й. Иска ми се да знае, че винаги ще я обичам, иска ми се да останем така-прегърнати...

Само, че, тя няма да влезе...Не и тук.

Жени като нея не влизат в бърлоги като тая.
Не ти ли е студено, приятелю? Ставай да си ходим, тук огнището отдавна е угаснало.

* * *