автор: Lorena

Денят гримасничи. Небето свлечено до локвите
навива уличните си ръкави и се топи,
а въздухът тежи като ръка на старец,
подпряла слънцето.
Отлети бронзови тела изплуват от прахоляка
и се втурват с безкрайните подвиквания нанякъде.
А аз обрамчвам с мургави ръце
лицето на жената,
която ме нахрани с ягоди.
Наведе своите ръце над мен
и даже слънцето ми се оказа ниско.
Сега говори
и думите се врязват косо в слепоочията,
а денят се свлича в пазвата ми
и гримасничи като дете,
което е пропуснало целувката за лека нощ
и иска някому да каже. Но за кратко.