автор: pisanici_com

Отивам си. И болката е с цвят на смърт.
Смокините обличат бреговете.
Небето се заоблачи – ще има дъжд,
но вероятно ще отмине… и ще светне.

Аз искам стих, единствен и за сбогом.
Обичам те, но колко ще ми струва?!
Прости ми, нямам много ,само спомен,
в джоба ми е скътан и кротува.

А ти си друг, по – силен си от Бога!
И сам решаваш де да спреш и колко.
Не се сърди, аз пак ще съществувам
в жестоката си жилава утроба.

Не вярвах, че света се срива с думи,
а се гради с напразни обещания.
За идване и ти си като другите,
по тръгване - приличаш на баща ми…

Когато стане нощ и се разплача,
уплашена от сенките във стаята,
Ще помня как ме будеше и простичко
ми казваше, че искаш да остана….

Но аз си тръгвам, всичко ще се свърши,
тъй както редовете на куплетите.
И всеки стих е по човешки смърт,
с която са се раждали поетите…