В сърцето е останала безумна песен само-
без мелодия и смисъл,
стои подпряна на твоето рамо
и пита "Ти пък защо си кисел?"
Поглеждаш я- не е наред,
псуваш я, потегляш смело,
а песента стои все така до теб
подпряла на тебе потно чело.
Избухваш, крещиш, бясно плювваш,
а тя те хваща кротко с ръце
"Глупак, нима не чуваш?
Какво излиза от моето сърце?
Не река от кръв, а океан бушуващ."
С недоумение се взираш,
на усмивката й се чудиш.
Каза тя: "Нима не разбираш?
Няма нужда да се пулиш."
Крачка пробваш да ускориш,
затваряш си очите.
Но ето го чувството, че за ръката я държиш
и те гали по косите.
"Нима не виждаш тука,
пречиш ми, искам да те няма.
Чуй! За теб ми не пука."
Каза ти с нотка драма.
Но уверено тя те следва с изящните си нозе
Не можеш да се отдалечиш дори,
държи те за треперещите ти ръце.
Кръвта ти кара да гори.
Но почва тя любопитството ти да буди.
"Да не сте луда? Не искам за ръка да ви държа!"
"Да! Но и двамата сме луди,
затова, глупаче мое, над теб досадно ще кръжа."
Изведнъж се наслояват - спомени и чувства.
Не е за вярване. Всичко стана ясно.
Ярка светлина огря тази пустош пуста
и почваш ти да препускаш бясно.
Тя извика "Какво става? Защо така тичаш?"
Усмивка на лицето ти изгрява.
"Трябва да те върна. Нима не виждаш?"
Вече цветове избиват от цялата тази врява.
В сърцето е останала безумна песен само,
подрънква фалшиво на старото ти пиано,
седите с нея опрели рамо в рамо;
макар и безумна- песента е твоя само.