автор: ggerin

Вече съм на Мусала, брулещият студен августовски вятър, не ми позволи да разбера, кога ярките слънчеви лъчи са ме зачервили като презрял домат.
След осемчасовия преход съм прималяла.
Не мога да откъсна очи от гледката. Под мен се разстила многогодишния нестопен сняг до Леденото езеро, а ледът покрил част от водата му, образува кристално огледало.
Стърчат камъните на старата хижа, още непоправена от пожара, а около бараките на новата, щъкат туристи.
Вдясно сивее главата на връх Манчо, величствена и виждам как няколко диви кози са се закрепили успоредно на стената му, а-ха да паднат, но няма, знам че копитата са им като вакуум по скалите, гледката е невероятна.
Проследявам полета на един орел и се заглеждам в зеленината на мъховете между Близнаците.
От ляво е безкрайното зелено море от клек, ужасът на туристите, водещо към язовир Бели Искър.
Спомням си преди години едно слизане по този път, от клека, направо в боровата гора, красив но еднотипен път, широка и уморяваща пътека, сякаш стоиш на едно място.
Върнах духа си на момента, в краката ми мъхове, лишеи и родондендрони сливащи се с дребния камънак на върха, а аз не мога да откъсна очи от тази красота.
Не мога да се надишам на чистия, разреден планински въздух.
Обръщам се, за да видя отново през какво съм минала.
Красивите виадукти на Фердинандовия път, правен някога от мъжете викани за трудова повинност (Трудови войски).
Коритото на Марица, която тук е тясна и доста буйна, с прескачащи големите камъни бързеи.
Отново пращам влюбен поглед на Заврачица, сгушила се в котловината между няколко върха, каменна, приветлива и уютна.
Вървя по стъпките на баща си и му махам, тамнякъде в небето.
Обичам планината ни, ще я пазя като теб!
Отново поемам към хижата, с едничка мисъл, кога пак ще прималявам по пътеките ти, прекрасна моя Рила!