автор: Slon-Madrigal

Случват се такива есенни дни - насред студения октомври изведнъж да се върнат необичайни горещини. Някои казват, че не е на хубаво.А линейката пристигна по обяд, в най-голямата жега. Блокът няма асансьор, та се наложи да се качват пеша три етажа и после да смъкват надолу бай Рангел с носилката. Сестрата се беше зачервила цялата, каза, че бил с инсулт.
Оставиха отключено, та се наложи съседката да влезе, да свали ключовете от антрето и да заключи апартамента. Тя прибра и кучето – то се беше намъкнало почти до вратите на линейката, подскачаше нервно наоколо и шофьорът за малко да хвърли камък отгоре му – той не обичаше кучета.
Съседката – една бабичка с пухкава бяла коса, която носеше и зиме, и лете дебела плетена жилетка прибра кучета за четиринадесет дни, даваше му попарка със сирене и се опита да се сдружи с него, но кучето беше много тъжно. То все се завираше под масата в тясната й кухничка и седеше там с часове. Бабата оставяше купичката с попарата пред масата, постояваше за малко там, опитвайки се да го подмами и излизаше от стаята, защото имаше ревматоиден артрит и може би от това краката й постоянно отичаха и я боляха непрекъснато. Тя не беше лоша жена и навярно искаше само да му се оплаква от своя артрит, но кучето храбро не пожела да чуе нищичко. “Ех, хулиган” казваше бабичката и кой знае защо си мислеше за бай Рангел.
Кучето изтърпя някакси четиринадесетте дни, после някой се обади на добрата бабичка и й каза, че бай Рангел е починал в болницата. Тя отиде веднага да позвъни на възрастната двойка, която живееше срещу апартамента на бай Рангел и заедно пийнаха по една вишновка за стареца, макар, че съседът все казваше, че шестдесет и девет години никак не са много. “Не са много, ама виж, че човекът си отиде...” въздъхна бабичката и се приготви да посрещне роднините на бай Рангел и да го оплаче заедно с тях.
Тя дори заведе на третия ден кучето на гробищата, тогава ходиха заедно със снахата на бай Рангел да преливат гроба . Кучето постоя, подуши малко дима от свещите и седна на земята. Навсякъде наоколо имаше паметници и кръстове. Дали някъде имаше и кучешки паметници? На някои много добри кучета трябва да са тези паметници, кучета, верни до смърт.
После кучето незабелязано се измъкна от двете жени и кротко пое нанякъде.
Върна се чак вечерта, подуши наоколо, измъкна се от гробището и пое към блока.
Драсна два три пъти на вратата на бабата, изскимтя, не много силно, но бабичката недочуваше. Кучето поседна пред вратата, навря муцуна в светлата ивица, която се очертаваше ясно в мрака под прага и остана така, докато светлината не угасна съвсем.
По някое време се изправи и отиде да подуши пред вратата на стопанина си – там, под прага също имаше светлина! Синът и снахата на бай Рангел се страхуваха от тъмното и няколко нощи поред спаха на светнати лампи в притихналия апартамент.

Кучето пъхна нос в светлината и седя така до сутринта. То беше истински щастливо.

Рано на другата сутрин бабичката излезе да хвърли саждите от печката и го намери заспало до вратата на бай Рангел. Тя се наведе въпреки болките в коленете и го погали по муцуната. “ Аз пък мислех, че си избягал някъде. Ух мънинкото ми, и то тъгува!” каза добрата бабичка, а кучето се събуди, изскимтя, погледна я в очите, после стана и тръгна заедно с нея към мазето. “Върви с мен, да сме си дружинка, пък после ще ти направя попара, да видиш каква попара със сирене ще има за тебе!” приказваше му бабичката, докато двамата слизаха полека надолу с полупълната кофа.