автор: tomatroev

На Мария

Дървото вече се било разлистило, птичките чуруликали в клоните, вятърът шумял в зелените листа, когато на едно малко клонче се появила пъпка.
Клончето много се притеснило.

То бързало да расте, да заякне, искало да има колкото се може повече листа, искало да стане голям, здрав клон, да стане як ствол, искало, както се казва, да достигне до Слънцето!
И изведнъж – тази пъпка!
Наистина, отначало пъпката била малка, едва се забелязвала, само малка подутина на клона.
Клонът се правел, че не я забелязва, после се опитал да я скрие сред листата, но пъпката растяла и той се разтревожил. Другите клони започнали да го отбягват. „Сигурно нещо е болен! – казвали си те. – Може и да е заразно!” Ами ако, не дай си боже, и по техните тънки и гладки стебла избият такива неприятни пъпки?!
Неприятната пъпка обаче продължавала да расте, издула си, била вече готова да се пукне и клоните, листата около нея, цялата Корона, всички с ужас очаквали най-лошото. Кой знае каква неприятна гадост ще се излее от вътрешността и!
Било пролет, подухнал топъл вятър и една сутрин пъпката наистина най-после се разпукала, разтворила се и от вътрешността и се показал нежен син цвят.
Да, тази пъпка била цветна, тя се разтворила в малък цвят, с малки
сини листчета, стоплени също от слънчевите лъчи, които греели за всички!
Клоните и листата малко се поуспокоили. Е, поне не е нещо отровно!
Но Клонът, на който се появил изведнъж Цветът, направо си умирал от срам. Всички други клони нормални, имат нормални сочни и зелени листа, а само той – с някаква пъпка с невзрачни бледи листчета! Направо станал за смях на цялото дърво!
Но, както се казва, всяко чудо за три дни, и скоро всички забравили за странната пъпка с малки листчета – просто някакво недоразумение на природата!
Само тези около нея не преставали да я коментират и подиграват.
Най-много и се подигравало едно голямо зелено Листо, което било точно до Цвета:
„Ти пък какво си? – казвало то. – И защо се появи? Я ме виж мен – как си треперя от вятъра, но Клонът ме обича, държи на мен, гледа да не ме изгуби, защото ме обича! Ето, вчера пак ми каза: „Не мога без теб, ще те обичам вечно! Толкова време живея на това дърво, а такива смешни и жалки листчета като твоите, никъде не съм видяла! Ами че той, Вятърът, само да духне и ще ти ги откъсне... А пък и като те гледам, нещо повяхнали ми се виждат напоследък листчетата ти. Нещо много бързо взе да увяхваш, това хич не е на добро!”
Горкото цветче! То, действително, още ненарадвало се на Слънцето, ненарадвало се на пчелите и пеперудите, които идвали от време на време да пият нектар от него, скоро започнало да вехне... Нетрайно като цвят – нали затова е тази приказка!
И след няколко дена, когато небето се затъмнило и излезнала буря, вятърът откъснал изсъхналите цветченца на пъпката и ги посипал по земята.
Толкова кратък и нетраен се оказал животът на Синия цвят.
Листата скоро забравили за него. Но те не знаели, че за краткото време на своето съществувание, Синия цвят все пак изпълнил своето предназначение – в неговите недра се зародил Нов живот! Да, цветът увехнал, но пъпката станала плод, а плодът се изпълнил с безброй семенца.
Минало лятото, цветчето вече било било отдавна забравено.
Дошла есента, плодът узрял и семената се пръснали по земята.
А после дошла и зимата.
Листата на дървото също повяхнали и окапали. На следващата година всичко отново се повторило, после пак и пак...
Минали десет, сто, минали хиляда или сто хиляди години, може би са минали милион или милиард години - никой не знае колко точно време е минало, защото в тази приказка, мила Мария, времето е много важно, да не кажа дори – всичко, за да се сбъдне това, което е предначертано!
Клоните на дървото също един по един изсъхнали. Изсъхнала цялата Корона. Изсъхнало и Стеблото, а накрая – и Корените. Голямото „Вечно дърво” станало на прах.
Но ние също, Мария, като Синия цвят, няма да видим края на тази приказка.
Но ако можеше да видим този край, щяхме да видим, че навсякъде, там, където е било Голямото дърво, е израснала цяла гора от нови, млади дървета, безброй стебла, с корени, забити дълбоко в почвата – и всички те са родени от този единствен и нетраен Син цвят, с който започна нашата приказка.