автор: REWOLT

Жега ми е от сутринта. Това, което повява от към Дунав не е хлад! Миризма на блата,тиня и загниваща тръстика. Може и алигатори да са се завъдили.
Сръбски шлеп седи като забоден в средата на зспалата река, а от към капанчето на брега протяжно писва чалга. Песовете привлечени от миризмата на кебапчета с бесен лай се разбягват.

- Ало, Стоев - гласът ми стърже в маранята като игличка по надраскана грамофонна плоча.
- Стоев, защо не си стоиш на работното място? - хиля се в телефонната слушалка.- От кога те търся.
- Кой е? - пита раздразнено гласът отсреща.
- Kurt Cobain - лигавя се.
- О, Нирвана - засмива се, стари дружки сме с него. - К`ъв ти е проблема?
- Проблем нямам, ако не считаме липсата на интернет, но това стува ми се е твой проблем.
- Пфу - изпухтя слушалката отегчена - Тъкмо дойдох в офиса, чакай да рзбера, ще ти звънна.

Поглеждам през прозореца, филмът отвън си е същият. Дори тъга не изпитвам към безвремието.
Само да ми дойде интернета.
"Нирвана" късо иззвъня.
- Голямо сране е станало. В процес съм на подмяна в кавартала ти на всички трасета. Война ли е имало снощи?
- Скоро не е, изборите минаха, до новите има време. Какво точно е прекъснато?
- Не е прекъснато, разбит е склада, над 20 000 метра кабел е отмъкнат. Прилича ми на работата на конкуренцията.
- Защо мислиш така - недоумявах.
- Защото кабелите са графитни, без меден проводник. Не стават за нищо друго, освен за опроводяване на мрежи. Дори и Вторични суровини няма да ги вземат.
Замълча. Чувах нервното му дишане отсреща. Представих си жица опасала града, захвърлена ненужна.
- Ще ти отнеме време да възстановиш всичко...
- Поне седмица - проплака - За загубите няма да говоря.
- Просто ще си на по-малка печалба този месец.

Мразех да ми се оплакват от загуби - веднъж опъната, мрежата се изплащаше и носеше печалби многократно надвишаващи инвестицията си.Периодът за възстановяване само щеше да намали временно печалбата, но не до толкова, че да промени стандарта ти на живот. Все едно районът е бил в профилактика.Не ми се шеще да се дразня със Стоев. Не бяхме приятели заради бизнеса му.
- Слушай, прави каквото трябва, аз ще пообиколя малко района. Може и да разбера нещо.

Затворих. От към север препускаха табун облаци - тежки и оловни. Галопираха ниско над земята закривайки блатата на отсрещния бряг. Тътенът им още не се чуваше, но въздухът потреперваше от напрежение предусещайки бурята.

Едни от любимите персонажи в разказите ми, ромите, са задигнали нещо. Дори не са обърнали внимание, че кабелите за нета вече не са медни. Пълна идиотия. Занижена просветна работа бих казал. Крадецът не трябва да се води само от инстинктите си в днешно време. Трябва и интелект - да знаеш какво да гепиш, има ли то пазар, как да го пласираш. Времената на чугунените шахти и километрите жици струващи един самосвал пари безвъзвратно отминаха. Сега се крадат технологии струващи милиарди. Особенно във време на криза. Не напразно водещите компании трошат маса средства за промишлен шпионаж. Естествено, нашего брата рома, няма как да знае това. Неговият телевизор лови само музикални програми, а нуждите му в дългосрочен план са от днес до утре. С утрото идват пак същите терзания - къде, какво да открадна, коя ограда да прескоча. Но утрото е далеко,то е чаак утре, а до тогава, дай бира, яко "wolume-max" на Горан Брегович; танцувай циганско сърце Бубамара в отблясъците на догарящия огън, сетне секс под звездите. Докато разпасан и пиян зспи насред буренясалия си двор. Яд ме е не, че така си изкарват хляба. Макар и нелегален, е доста по почтен от някои, които са превърнали беззаконието в законен начин да богатеят, прикривайки се зад зидове от параграфи и закони. Яд ме е, че нямам нет.

Подкарах колата по топящият се от жегата асфалт. Циганската махала разположена над гарата дреме в лабиринта криви улички. Между схлупените коптори се е утаила вонята от издънени контейнери, купища смет и забравени депутатски обещания. Котка изтича през шосето и се спря на осевата линия. Изгледа ме невиждащо, и с учудващо безразличие тръгна срещу автомобила. Спирачките изскърцаха тревожно, рязко отбих встрани. Картината на размазана карантия на пътя не ме привличаше. Едва сега забелязах, че очните ями ме гледат с празното на черни дупки. Извърнах в потрес глава встрани, опитах се да гледам към махалата докато отмине. Тя също "гледаше" натам. Повече я усетих отколкото видях, миг преди да я отнесе задъхан "КраЗ" с парцаливи гуми. Не се чу нищо повече от звук наподобяващ стъпкана кора с яйца. Запалих цигара за да разкарам горчилката от гърлото си. Бавно, на първа навлязох в пряката със синьобели къщета, все още ужасен от нелепата смърт на малкия страж на това отчуждило се от масите братство. Останал такъв до самия си край. Отишъл си безмълвно, беззвучно и незабележимо,точно както бе живял в покрайнините на гетото. Дарявайки душата си на виждащите. Защото няма по-страшно от очи без душа.

От невеселите мисли ме изтръгна почукване по вратата на колата. Бях спрял пред сравнително спретнато дворче с дървена ограда скована от палети. В дъното му се виждаше едноетажна тухлена постройка иззидана с кал. Варосаните в бяло стени правеха опит за приветлива усмивка, от единственият прозорец боядисан в турскосиньо и замрежен против комари долиташе тиха музика. Сянката на стар орех бе легнала напреко през двора и правеше въздуха по приемвлив за дишане. Хлапето срещу мен ме гледаше любопитно заръфало пръчка захарен памук голям колкото главата му. Муха пълзеше по охлузеното му носле:
- Ти кой си, а, кой си - пискливото му гласче отекна в смълчания предиобед.
- Асанчето ли търсиш, а, Асанчето ли?...Ай да ма повозиш малко, а?
От към двора се чу покашляне. Врата на клозета се отвори, показа се рошавата недоспала глава на Асанчето.Закопчавйки вървешком панталона, спря на чешмата и отви крана. Подложи глава под струята и изпръхтя. После дълго, като хирург пред операция ми ръцете си.
- Исма - извика и от къщичката се показа момиче на около петнайсет, облечено в анцунг.
То прибяга чевръсто по няколкото наредени направо на земята тротоарни плочи, подаде кърпа на брат си, мятайки крадешком поглед към мен, и бързо се скри обратно зад замережения прозорец. Асанчето изтри лицето си и преметна кърпата през телта на простора.
- А добре дошъл - с неподправена усмивка ми стисна ръката.- Нежати, аде, гит еве!-перна закачливо малкия си брат по темето.- Гит аде!
Хлапето начумери личице, аха да се разреве, но следващият шамар зад врата не беше толкова лек и предпочело да не дочака трети, зашляпа с боси нозе към вътрешноста на двора.
- Как си, бате, какво те носи насам?
Познавах Асен, или Асанчето, както го знаеха в махалата от преди няколко години. Беше войник при мой близък, в строителни войски. Идваха на обекта да работят в събота и неделя, изкарваха си по някой лев. Беше сериозно момче и въпреки лошата слава на жителите от Селеметя, един от малкото ми познати, на които можех да се доверя. Не се занимаваше с шашми, след казарамата си намери работа, записа бокс при бивш мой треньор и се отнасяше много отговорно към тренировките. За жалост ситуацията в семейството му не беше цветуща. Баща в затвора, майката безпътница, с безброй бракове зад гърба си и още толкова деца. Последно я бяха виждали по Разградските села, там се задомила. Асен сам се грижеше за сетстра си и пет годишният си брат.
- Снощи някой е отмъкнал кабелите на моя доставчик. Да си чувал нещо?
Погледна ме:
- Знаеш, не се занимавам...
- Знам, за това при теб идвам - прекъснах го - Искам да ми помогнеш, да разберем.
Колебанието му отне точно секунда, колкото да мигне с очи.
- Нирвана, на тебе нищо не отказвам. И сега ще го направя, само трябва да съм сам. Не искам да те виждат с мен, да не стават сакатлъци, знаеш как е.
- Спокойно де, какво като ме видят? Аз не съм доставчик на нет, нито ченге. Какво, нямаш право да си ми приятел ли?
Обърна се към къщичката, потърка длан в небръснатата си буза, изсумтя. Притесняваше се.
- Слушай, кабелът не става за нищо. Той е без мед. Някакъв нов е. Сега разбираш ли? За него няма да вземат и тек стотинка, а цял квартал е без интернет. Заеби го доставчика, но хората са си платили за услуга, която няма да получат, само защото някой не знае какво да открадне. А като разберат, че е безполезен, ще го изгорят ей така, бъдева, щото лепнат ли ги куките, бая годинки ще отнесат на топло.

Гледаше ме, в главата му се бореха "за" и "против". Наясно беше, че ако се опълчи открито на циганската мафия, последствията за него, сестра му и малкия Нежатин щяха да са меко казано неприятни. Мен също ми бе ясно. Знаеше защо се страхува.
- Всъщност, знаеш ли, прав си. Ето какво ще направим. Ти знаеш къде може да е кабела, нали?
Кимна утвърдително.
- Тоя, в когото е, предполагам се занимава и с други...подобни афери.
Кимна отново.
- Я кажи, какво мога да си купя от него?
Изгледа ме, като да казваше "Да не си мръднал в тая жега?"
- Хайде де, не е толкова сложно. Търся си евтин телевизор. Е?
- Ааа...- загряваше полека.
- А, я! - ухилих му се.
- Добре де, аз с какво...
- Познати сме с теб - прекъснах го - споменал съм ти, че си търся еди си какво, крадено, на по-тънка лайсна, не като от магазина, водиш ме като клиент. Ясен ли съм вече? Нали тия стоки трябва да се продадат, не е ли все едно на кого?
Закима утвърдително.
- Е, ама телевизор, добре, а..как ще...кабела?
- Да се надяваме, че държи всичко крадено на едно място. Ако не, ще капризнича, ще искам да ми покаже и другата стока, докато не го открия. Там вече ще импровизирам. Сега схвана ли?
- Аз схванах, ама как ще го вземеш? Трябва с "бързаците" да се върнеш...
-Няма да намесваме полиция, спокойно. Най-вече заради теб. Ще се оправя, само ме заведи.

Напрежението във въздуха натисна дори под сянката на ореха. Облаците от към Румъния вече чакаха проверка на митницата. Скоро тук щеше да е потоп, а Ной нямаше да се появи. Час по-скоро трябваше да се измъкна от тая клозетна яма и да се изкача нависоко. Дъждове като тоя, който очаквах, са ме карали да си мечтая за лодка вързана пред къщи вместо кола.
За моя изненада излязохме от махалата и се отправихме към вилния район над града. Встрани от пътя имаше няколко сервиза за коли, автоморга и занемарено футболно игрище, по което усливащият се вятър гонеше тръни в стремежа си да отбележи гол на празна врата. Това все не му се удаваше и той въртеше бясно сухите драки, повдигаше ги на метри над земата и ги запокитваше обратно, за да поднови отново безмислената си игра. Не ми се гледаше тренировката му, но се молех ако не успее да разкара страшилищата от границата, поне да не прибира духалото си, защото увиснеше ли от безветрие знамето на кея, ни трябваха спасителни пояси.

Спряхме пред масивна триетажна вила зад двуметров зид. Тежка врата от ковано желязо, с орнаменти от пресована стомана закриваше гледката към малкия дворец. Отвори ни мъж над трийсет, недоверчив здравеняк, с остригана глава и очи гледащи остро изпод ниското чело. Черна тениска прилепнала по релефа на аполоново тяло, дънки и маратонки на бос крак завършваха картинката на първо четене. Дребните детайли като пистолет втикнат в колана зад гърба, и масивен пръстен, заместващ при определени обстоятелства оловен бокс, не са за отбелязване. Още повече, че ние бяхме дошли като клиенти, а не да се трепем.
- Какво искате - мъртъв и безжизнен като каменните колони подпиращи палата глас, задаващ дежурен въпрос, без капка интерес, като към досадници, каквито изглеждахме в очите му.
- Тука ли е бат` Сали - попита спътникът ми.- Аз съм Асанчето, т`ва е мой авер, гражданче. Търсим нещо.
- Чакайте! - нареди ни сухо и пъргаво, на два скока взе десетте стъпала на външното стълбище.

Басейн с олимпийски размери, няколко шезлонга около него, гаражи в дъното на имота и самостоятелна алея водеща към вероятен втори изход някъде зад постройката. Две бунгала от двете страни на алеята, къщичка за градинаря в моравата зад добре подрязан Евонимус.
- Твоя Сали да не е наркобос? - съвсем не се пошегувах обръщайки се към Асен
- Шшът! - предупреди ме шепнешком.
Човекът-пантера се появи на стълбището също така неусетно както беше изчезнал по него.
- Елате! - късо заповяда.
Изкачихме се, и тръгнахме по десетсантиметрова персийска пътека просната в коридор, чието дъно се губеше нейде в далечината. Към петнайстият метър черната тениска спря и ни въведе в стая с големина на танцувален салон и прозорци гледащи към задната част на имота.
Във фотьойл изработен по поръчка, зад масивна маса от орех седеше огромен мъж, над сто и петдесет кила, с гладко избръснат череп. Ръце - чукове лежаха на плота и си играеха небрежно с кристален пепелник с тежината на воденичен камък, като с кибритче. Тъмни очила скриваха очите му, но сигурен бях, че ни изучават из зад стъклата, невидими, като очи на снайперист през окуляра си.
- Селям алейкум, ага - пробва усмивка Асен.
- Алейкум селям, Асанче - говореше без да помръдне устни, като вентролог.- Какво ви води насам?
- Търсим телевизор, бате, за моя човек. - кимна към мен.
Мъжът отсреща се засмя, огромният му ланец способен да изтегли трактор от блатата се разлюля на могъщия му врат. Смееше се искрено и гръмогласно, като събеседник, комуто си разказал смешен виц на Слави от най-добрите му години. Хвърлих бегъл поглед към черната тениска, но тя стоеше сериозна и все така добре изпъната върху статуята. Тениска не се зсмива. Помислих си го, и се засмях и аз, напук на нея.
- Телевизор казваш, а? - смехът престана, но усмивка остана наогромното лице. - А защо не опитахте в магазина, Асанче? Още е рано, няма обед - посочи часовник, за който бях сигурен, че не е "Полет"
- Виж сега - започна Асен - проблемът е, че няма кинти моя човек. А в магазина са скъпи, затова го водя...
- Водиш го, но не заемам пари. А моите си телевизори не ги продавам.
Усмивката не слизаше от устата му, играеше си с нас, забавляваше се, но и ни изучаваше. Най-вече мен.
- Ей, мангал скапан - развиках се аз и пипнах Асанчето за ревера - Ти к`во ме въртиш мене, бе! -крещях решил да взема нещата в ръцете си, писна ми тая игра на котка и мишка.- Цял ден днес ме размотаваш! Знаех си, че ме лънготиш, к`ъв съм тъпан, как се вързах на приказките ти.
Замахнах и преди някой да успее да ми попречи го цапнах през лицето, достатъчно силно, за да не разберат, че разигравам театро. Черната тениска безшумно, като сянка плъзнала се по плътния килим ме заключи в болезнена хватка. Сигурен съм, че гледа очаквателно, като пес госдподаря си, за да ми пречупи врата.
- Пусни ме - крещях - пусни ме, тъпако!
Сигурно му кимнаха, та охлаби менгемето и с облекчение разтрих схванатите си рамене.
- Що не вземеш да му купиш на това добиче една свястна риза, че тая много го нерви. Ще ти избие гостите някой ден. - не мирясвах.
- Успокой се малко бе, човек - най-сетне се размърдаха устните му. Под тях видях блеснаха редици златни зъби, еднакви и равномерно подредени, като войници строени за сутрешен преглед.
- Няма отсъстващи, всички са налице. - изтърсих и се ухилих.
- А? - усмивката не слизаше от лицето му дори когато устните не се усмихваха. Застанал в полупрофил към мен не виждах огромния белег на другата му буза, принуждаващ увредените лицеви мускули да задържат клоунско изражение. Инак, нямаше на какво толкова да ми се радва.
- Нищо, господин Голям търбух. Изгоря ми тъпият Рубин, жената жив ме яде в къщи, сериалите си не може да гледа:"купи, че купи". Ама аз, как да купя, като мангизите все не стигат; започна често да се отбива в комшиите, филми да гледа, но сигурен ли съм комшийката у тях ли си е, или само комшията! Срещнах ей тоя мангал на пазаря, разговорихме се, ела, вика, имам човек, ще те оправи, евтино дава, а мен и прахосмукачка и пералня ми трябват, хлапето СД плеер иска, касетофонът бил архаизъм, нямал съм модерно мислене,бе мамка му и живот...ТИР с пари да имах, на всичките щяха да им намерят място...Те ей за т`ва дойдох тук, с най-почтенно намерение, алъш-вериш да направим, ама какво, оказа се, че ей тоя боклук ме е излъгал, че от теб мога да си купя телевизор втора ръка, по-евтин. Тръгвам си. Майната му на всичкото, майната й на жената, майната ви и на вас!

Видях, как спря с ръка черната тениска да не ми усуче втори път врата. Изправи се. Тоя мъжага наистина беше огромен. Поне с глава над мен при моите 185 сантиметра, с добре развита мускулатура, и в интерес на истината без грам излишна тлъстина. Подозирах това докато седеше във фотьойла, но едва сега се уверих с какво си имам работа. Свали очилата и ме погледна.Веднага разбрах, че едното му око е изкуствено, това от към бузата с белега. Но и с единственото си ме гледаше за сто. Надничаше в душата ми, ако имаше начин да ме разкъса с поглед, те сега беше момента. Да, ама не. В очите ми можеше да прочете единствено наивно объркване и гняв от загубеното време. Гледах го с възможно най-открития си поглед, учуден, че още ме държи тук и ме оглежда като експонат вместо да ме изрита надолу по стълбището.
- Ама наистина за телевизор си дошъл. - повярва ми той.
- А, не! Реших да ти обера къщата нощес, та минах да поогледам - озъбих му се вкиснато.

Избухна! Тоя човек се тресеше, гръмкият му глас кънтеше из стаята като тропота на изтървано стадо бизони в Миланската скала(откъде пък ми хрумнаха тия бизони), превил се на две, стиснал корема си, с изчервено, неестественно подуто лице, задъхваше се, смехът му преминаваше в истерия, блъскаше се като прилеп в прозорците, отскачаше от тях и рикуширал в стените, отново се връщаше докато ги направи на прах; звъннаха стъкла, посипаха се по пода, а той излетя освободен над смълчания двор.
Всичко това се случи. Без бизоните. И без строшените прозорци. Та чак повярвах, че съм попаднал на грешния човек.Толкова искрен и непринуден беше този смях; не можех да допусна гузна съвест обхваната от подобно веселие. Вие представяте ли си сега, четейки ме, че ви лъжа? Не, нали? Е така бях и аз.
- Ела, ела - все още задъхан сложи тежката си като автомобилно ремарке ръка на рамото. Опитвайки се да не изрева от болка се направих на гръмнат.
- Къде да дойда?
- Ще разбереш
Обърна се към слисания Асен:
- Тоз твой апап, чок ербап ве. Хе хе хе! Ей, голям хил с вас.
Асен кимаше притеснено. Привикнат на респект и страхопочитание, които несъмнено изпитваше към Сали, не вярваше на цирка разиграл се пред очите му. Пристъпваше от крак на крак и сигурно тайно се молеше час по-скоро да се ометем от тук. Сали говореше с някого по мобилния. Дочух разговора.
- Стефане, ще ти пратя един наш човек. Трябва му нещо. Виж, оправи го. Да, каквото му хареса.
Обърна се към мен:
- За каква пара става дума?
Усмивката не бе изчезнала от лицето му въпреки деловият тон, убеден бях, че там щеше и да си остане.
- Ще се пазарим - отсякох невъзмутимо набирайки енерция. Трябваше да съм убедителен. - Не казвам цена за нещо което не съм скивал.
Кимна одобрително и довърши разговора:
- Виж там, разберете се за цената.Айде, чао!
Обърна се пак към мен и повдигна рамене:
- Друго мога ли да направя за теб?- Недочакал отговор придърпа Асен, погледна го отблизо, право в очите:
- Как са децата? Тя сестра ти вече за женене станала. Умната, да не я изтървеш.
Демонстрирайки близост го прегърна; Асен изчезна в лапите му, аз изтръпнах от загатнатото предупреждение в гласа му.
Без повече интимности се спуснахме по стълбите. Мълчахме, докато черната тениска не хлопна зад нас бронираните врати. Румънските облаци вече нагазваха периферията на речна гара, проблесна светкавица, тресна гръм, все още далеч, на няколко километра. Скочихме в колата. Запалих фаровете и се отправихме към изхода на града. "Към бившето АПК" бе казал Асен и се смълча, смали се в седалката.
Пътувахме в пълна тишина. През ума си трескаво премислях вариантите, но единственото което ми се струваше разумно, бе импровизацията. Не знаех с какво си имаме работа, не можех предварително да планирам. Страхувах се за приятеля си, усетих заплахата в гласа на Сали, предупреждаваше: "Ако стане издънка, мисли му, ти ми го довлече тоя"
Не можех да се заблудя от екстрентичноста му, хора като него криеха съвеста си зад тежките прегради на банкови сейфове, милионни сметки и луксозни къщи.
Запустелият път се отделяше от магистралата,промушваше се през слънчогледови ниви и след три километрово тръскане по дупки и боруни ни отведе до някогашен портал с кантар за камиони. Изтърбушените прозорци на сградите унило наблюдаваха пристигането ни. Изоставените постройки на бившето "АПК" стърчаха грозно, като недовършен монумент от един предишен живот с който се бяхме разделили набързо и без подготовка. Живот на който въпреки четирийсет годишния мандат, някои все още смятат, че не беше гласувано достатъчно доверие и време, за да се доразвие и днес да се радваме на плодовете от благоденствието му. Успешен или не, думата щеше да има историята, но новият двайсет годишен преход в който влязохме щем не щем, с нищо повече не бе зслужил уважение; напротив.
Посрещна ни възпълен русоляв мъжага задържащ на повод свиреп доберман. Едрите му форми бяха натикани в маркови джинси, тишърка "Гучи"с надпис" Аз съм твой бог" и бели маратонки "Ромика". Злобните му очички ни накараха да останем до колата. Чудех се от кое настръхнах повече, от тях или от погледа на добермана. Вдигна уоки-токито и каза само една дума: "Дойдоха" Сетне тръгна пред нас правейки ни с глава знак да го последваме:
- Колата остава тука.
Вървяхме между запуснати складове, полусъборени зидове и някогашни заслони за зърно. Висока кула за вода се зъбеше с ръждивите си ламарини и мрачно поскърцваше от напъните на вятъра. Пред бившата столова спряхме. Единствената обитаема сграда с решетки на прозорците и брава на вратата. Манекенът изчезна зад нея и миг по-късно се появи с безизразно лице:
- Стефан ви очаква - и посочи входа. Егати конспирацията, помислих и прекрачих.За разлика от бомбата паднала на двора,тук цареше ред и спокойствие. Мъж над петдесет, стегнат и добре изглеждащ подаде радушно ръка:
- Добре дошли. Вие идвате от Сали, нали?
- Ние -поех ръката - И дано имаш това, за което сме дошли, че цял ден загубих.
Добре поддържан мустакът над горната му устна се разпъна в усмивка.
- Тук няма нямане. А каквото няма се доставя в срок от 24 часа. Щом Сали ви е изпратил, ще намерим каквото е нужно.
Засмя се непринудено. Не подозираше, че вече бях трениран за подобен смях. Огледах празното помещение. Бюро, стол и телефон. Стар декор от новогодишно тържество в дъното с надпис "Честита Новата 198. година" Стиропорът на последната цифра бе изпаднал, а на чувала на Дядо Мраз под надписа някой бе забучил един долар.
- Ресторант ли ще отваряте - ухилих се.- Къде ви е стоката, да видим какво предлагате.
Веселякът Стефан ни поведе към торбата с подаръци, дръпна встрани декора и отзад се показа врата. Умно. Провряхме се през неголям коридор в дъното на който отвори друга врата и влязохме в помещение над двеста квадрата.
Стените бяха закрити със стилажи стигащи почти до тавана, а рафтовете бяха отрупани с всевъзможни стоки.Като се започне от батерии за елфенерче, мине се през маркови козметики, парфюмерия, дрехи, бяла и черна техника.
Всичко подредено, стифирано. Личеше ръката на грижлив стопанин. Неоновото осветление правеше гледката още по-нереална.
- Те ти ресторанта - в гласа му имаше незлоблива закачка.- Хайде сега, кажи какво и до колко пари търсиш.
Бях изумен от размера на видяното, като мащаб и организация. Тук просто беше един немалък МОЛ, Кауфланд, МЕТРО или каквото име ви харесва му служете, една истинска Мека на цивилизованото общество откъм бит и развлечения. Не вярвах всичката тая стока да е само от нашия град, явно бе нещо като централен склад. Чак не ми се мислеше в колко дълбоки води бях нагазил следвайки една своя приумица да се правя на детектив, повличайки и съвсем невинния Асен. "Не можеше да стъпиш в лайната и да не се изцапаш." - това предупредждение на покойния ми баща мигаше от край време в главата ми, но късно го видях. По-точно, късно му обърнах внимание. Типично за самовлюбен дебил като мен. Човек на двайсет се лъже, но на две по двайсет се лъже, че не се е излъгал, което е още по-лошо. Но дори да си признавах грешката, неволно бях станал част от това. От тоя момент нататък, каквото и да предприемех все щеше да бъде грешно.
- Е, хареса ли си нещо? - гласът на Стефан не бе припрян, той по-скоро се забавляваше на изумента ми физиономия, отколкото отегчаваше, явно и без това си нямаше друга работа, а и фактът, че баш боса ме бе пратил собственоръчно да си избера, оказваше влияние върху търпението му. Провирах се около стилажите, надничах, прикляквах, носеха ми стол да стигам горните рафтове, правех се на силно заинтригуван, а все се оглеждах за главната цел на посещението ми в пещерата на Сезам. Но не виждах нищо подобно. Кабели нямаше. Влизах все по-навътре, опипвах дрехи, мерех обувки, шапки,джинси...Поне час бяхме тук, Асенчо примирено дремеше в кресло до входа, навън присвяткаше все по-често, тътнежите се чуваха в съседство, скоро щеше да заплющи. Чудех се как да се измъкна, не исках да купувам дори топлийка от тук, тъпата графитна жица за интернет я нямаше. В тоя момент пред сградата изтрополя камион. Стефан направи знак "спокойно" и излезе през странична врата, която сега забелязах - противопожарно табло отварящо се навън. Направих се на отегчен, изведнъж ми се допуши и се изнизах след него палейки цигара. Петтонен "Мерцедес" с фургон бе спрял в подножието на кулата. Стефан разговаряше оживено с шофьора:
- Абе за какво ми е на мен тоя боклук? Как ще го горите тука, акъл имате ли? Миризмата ще се разнесе на километри, ще я подушат куките, ще ви избия сетне! Глупаци нещастни!
Заканата и ядът му бяха искренни, както смехът одеве. Зърна ме и доближи до мен.
- Дай цигарка, че ме изнервиха тия...Тъпанари! - обърна се към шофьора и му извика:
- Хич не ме гледай, махай тия кабелаци от тука и да не съм те видял поне една година напред!
Шофьорът, изплашено голобрадо момче заекна:
- Де да го дяна ве, бат` Стефчо, а? Кажи? Виж какво е времето, след два часа трябва да върна камиона, цяла нощ съм треперил, кажи, къде да го закарам...
Почти хълцайки се прибра в кабината.
- Чакай, чакай, какви кабелаци? -погледнах Стефан
- Абе, циганята крали нещо снощи, но нали прости, не уцелили какво крадат, някакви ненужни кабели; мъчили са да горят за проба, ама в парчето нямало мед, та сега се чудят де да го наврат. Тъпи копелета! На майка си в папуката го наврете тоя кабел или се обесете на него! За к`ъв чеп ми го домъкнахте!?
Бесен беше хрисимият до одеве Стефан, виждаше се, че звяр дреме под благовидната му сдържаност.
- Стефко, я да хвърля един поглед на жицата. Става ли? Ако е каквото си мисля, може да ви отърва от нея.
Оня вдигна равнодушно рамене. "Все едно ми е, само я махни от тук"
Сърцето ми блъскаше лудо докато голобрадото шофьорче разтваряше фургона. Четири макари от по пет хиляди метра графичен кабел, директен внос от Германия, сплав-дело на най-последни технологии позволяващ неимоверни натоварвания по трасето с нулева загуба на данни. Нещото, което търсех. И сигурно половината град, барабар с полицията от целия окръг.
- Ха ха - засмях се правейки се на корав чораджия и изпечен мошенник. От къде да ме знае момчето какъв съм-що съм, свойски почнах да се чувствам в това гнездо на оси, дано не ми харесаше и съумеех да изляза от роля сетне.
- А`е, пич- тупнах го по рамото намигвайки съучастнически на Стефан - Това и жена ти за простир няма го вземе, че ще й черни прането.
Захилихме се със склададжията, а момчето подсмъркна:
- Не съм женен.
- Не си я, коя ше те земе такъв "оправен" - избухнахме в кикот и двамата.
- Чуй сега, ти търсиш къде да я разкараш тая жица, така ли?
Кимна.
- Добре, да я запалиш - не става, виж вятъра, димът ще се разнесе бързо, не сме далече от града, ще довтасат пожарна, полиция...лошо.
- Ами какво да направя тогава - проплака вече на серизоно.
- Да речеш да я хвърлиш в Дунава, по става, реката много тайни е скрила, но за целта трябва да прекосиш града, а това си е жив риск. Ако те спрат за проверка, това нещо може да те вкара на топло поне за десятка.
Хлапето неприкрито ревна, захълца, затресе се. Дожаля ми за него; той бе само шофьорче ползвайки служебната си кола да изкара някой лев.
- А`е стига се лигави, мърльо!- Скастри го Стефан.
- Чакай, шефе, имам идея. Ей тук, на пети километър имам лозе. Ще го закараме там. И без друго старият иска да сменяме телта на редовете, че е на двайсет години, изпокъсана, ръждива, `бе не става с две думи. Там никой няма да се сети да търси, а и лозето като си пусне листака, кой ще ти види какво има вързано, тел ли, корабно въже ли. Тоя кабел за друго не става. А, какво ще кажеш?
Погледнах го. Едра капка откъртила се от чернилката над главите ни тупна в прахта и се превърна в кално топче. После още една. И още една. Стефан вдигна глава към разсърденото небе и махна с ръка:
- А телевизора?
- После ще дойда, нека оправя тая жица първо, че заваля и зор ще влезем в лозето.
- Твоя работа, само дето после трябва да е в рамките на един час считано от сега. Инак няма да ни намериш тук.
- А къде ще сте?
- Хехе, някъде, но не тук. Айде тръгвай, телта ти поне е безплатна.- Усмихна се- И шопинга на очите ..- кимна с глава към склада. Асенчо изскочи навън. Склададжията се прибра и заключи вратата. Чух ясно как резето хлопна отвътре.
- Вземи колата и ме чакай у вас - кимнах и той изчезна в настъпващия мрак - Карай, брат`чед - настаних се до шофьора.
- Дай пълна газ и се моли да не се издавим.

* * *

Сега отивам да дам показания в полицията. Като обвиняем. Казвам - отивам, защото ме арестуваха вчера, в дъжда. Но ме пуснаха по настояване на собственика на откраднатата интернет мрежа - Стоев.Той беше гарантирал за мен.
Полицията се намира в "Квартала на богатите". Сиреч, в центъра. Тук и сградите са по-бели и чисти, колите паркирани пред кокетните кооперацийки са по-лъскави и по-нови от моята, тук и интернета им не виси над покривите, а минава под земата, позлвайки мрежите на телекомуникационната компания. Ако искате да знаете, тук и котките им са расови. И най-важното всички са с по две очи.
А ето накратко завършека на вчерашната история. Стигнахме невредими до лозето. Мерцедесът бе с предно предаване, нещо, което ме устройваше напълно. Използвахме асфалта за да вкараме камиона на задна през разтворените врати, нужно ми бе само предните колелета да са на стабилна почва, защото дворът бе разкалян.
Момчето все не успяваше, затова го смених на волана. Спрях, изключих мотора и отидох отзад, хлапето го нямаше.Огледах се, подвикнах, свирнах; като да го бяха отвлекли мътните води по наклона. Дъждът се усилваше, от него ни следа; какво пък, и сам мога да избутам макарите от каросерията. Недоумявах от внезапното му изчезване, но вълнението ми от намирането на кабела бе доста по-голямо от обичайната еуфория, в която изпадам. Не ми се разсъждаваше. Стигаше ми мисленето за един ден. И въпреки, че нещо в подсъзнанието ми говореше, че макар и трудно на пръв поглед, всъщност доста лесно бях стигнал до края, не ми бе достатъчно за да преценя трезво. А и това изчезване на шофьорчето зарязвайки така колата си...доста съмнителни обстоятелства се бяха понасъбрали. Чак когато в плисъка на пороя чух сирените и зърнах трите коли с включени буркани да блокирват изхода на лозето, ми стана кристално ясно, че бях въвлечен в капан. Първокачествена изработка. Униформените ме заловиха на местопрестъпление с крадена стока за над 250 000, превозвана в краден камион, в момент на укриване на
доказателствата.
Акцията бе предизвикана от подаден анонимен сигнал.Всички усилия от моя страна за обяснение бяха приети като опити за възпрепятсване на разследването. Накрая помолих Стоев, който ме гледаше с укоризнен поглед, да вземе двама полицаи и да провери бившето АПК. От там се върнаха и хвърлиха в краката ми стара новогодишна декорация с изпаднала цифра. На чувала на Дядо мраз липсваше банкнотката от един долар. Само това бяха намерили. Никакви тайни врати, замаскирани изходи, камо ли склад с крадени вещи.

За Асенчето не посмях да спомена. Страхувах се да не се окаже, че съм му дал колата си назаем.
За Салито ли ме питате? Какво за него? Той си е почтен бизнесмен, просто живее зад дебели зидове охраняван от пантера в черна тениска.

* * *