автор: anych

В тишината ми мислите бясно препускат,
(отекват копита на диви коне)
истина някаква търсят наслука,
със мъничко логика скрита поне.

Свита във себе си – ей тъй – утробно,
изстисквам последните капки сълзи.
Сетивата от болка са вече безплодни,
самотата единствена тихо пълзи.

В прегръдка заключени свидните спомени
образи връщат най-мили във мен:
топла усмивка, хлапашки разрошени,
буйните къдри на черен перчем;

нежна целувка от устните слети,
и страстния допир на двете тела;
полет стремглав на душите ни слепи
и моето първо към тебе: „Ела!”...

И макар в настоящето теб да те няма,
да тънат във черно денят и нощта,
пазя в сърцето си обич за двама,
щастлива в едно: че познах Любовта.