автор: mamasha

Да, аз съм! Здравей... Не чух, повтори...
Да се срещнем ли? ...Стига глупости!
Да поговорим?... Добре, слушам те, говори...
Не, не, спри! Аз не разбирам - ти луд ли си
или болест някаква те е прихванала...
Отново тъй изкусно рисуваш лъжи...
А знам, че обич в сърцето ти няма...
Да ти повярвам? ... Ах, толкова думи красиви...
И се усмихваш навярно с надежда, щастливо...
Но помни брегът стъпките мои самотни,
помни нощи безкрайни и тягостни дни,
очакване, дето като тежка корабна котва
здраво държеше крилете на нежни мечти.
Ала отдавна сладките светли надежди
аз захвърлих. Ненужни, ги удавих в морето,
сред вълните оставих корабокрушенци-копнежи.
Драскотини и белези зараснаха вече...

Казваш, че ме обичаш, че не можеш без мен!
Беше време – мечтаех...Но сега ме разсмиваш...
Знаеш ли, пак е пролетно-весел всеки мой ден,
че се научих и без тебе да бъда щастлива!