автор: Gabrielle_

И как да ти кажа сега,
че съм тъжна?
Колко да плача,
да плача,
за да се чуя?
Да чуя думите,
които не мога да кажа...
Имам решетъчна сила,
решетки обаче
тишината
не спират...
Два-три сантиметра
е диаметърът
на зениците й..
по-големи от очите ми,
по-черни от синьото,
когато е плачещо.
Не, не разбирай погрешно-
не се страхувам
от тъмното-
страх ме е от тишината -
зениците й
бодат отвъд предела
на силата ми..
До нея аз съм
нищожно,
нищожно хилава
и безпомощно жива.
Поглъща ме и ме разпръсва
в себе си
дълбоко,
дълбоко
в безнадеждния
вакуум...
който никога не умира,
а се преражда
в нов сантиметър
от моята същност...

Как да ти кажа сега,
че съм тъжна,
когато
всъщност
аз съм тъгата си...
И плача,
защото не се намирам...

Плача за думите,
които никога
няма да кажа.