автор: Rumen_ne

Загива сонетът ми в яснена ясност,
добива куплетът ми бяснена бясност.
Готов съм реките в пожар да превърна,
да мога орлите в стиха си да върна.

Да мога да чуя последната ечност,
да имам кинжал във дланта си, не млечност.
Да мога да бродя със призрачна сова,
която за жертвен курбан е готова.

Косите ми нека отново пораснат,
вълните ми нека в покой не угаснат.
Мечтая край извори взвод самодиви
войни да вещаят на вещерки диви.

Салонната пясъчност хвърлям през рамо.
Аз искам отново крилете си само.
Аз зная да бликам без път, без посоки,
аз зная мита за творци чернооки.

Аз мога да пърхам сред нощни тайфуни,
не искам да мъркам с лигавени струни.
Аз знам, че душата на моето азие
теснее в играта ми до безобразие.

В играта на хрисимост и обща култура
прозира завистнатост и конюнктура.
А аз ще отплавам отново към нея-
Словестна поличбеност-
Там мога да пея.

19 Юли 2009