Зазидана във сянката на птица
тя всяка сутрин си строи небе,
в което всеки изгрев е зеница,
а облаците са криле.
Понякога забравя да лети -
тежат й всички бели небеса.
Развързва бавно дългите си дни
със уморени пръсти. Не с крила.
А вечер в нея тихо наедрява
като прибоят топъл на море,
една мечта, в която се стопява -
че утре ще си построи небе.