автор: Hank_Moody

Джудит няма криле. Джудит съответно не може да лети. Джудит иска да е пингвин, за да има някакво оправдание поне пред себе си. Сега ще се върнем малко назад. Готови?
Всички раждат децата си в Невидимото. Там не е бяло, не е с никакъв познат цвят. Живеем в него само няколко минути след като се появим в тази имитация на нещо си. После започват лъжите. Лъжат ни, че нещото, на което седим, е стол, а това от което ядем – чиния. После ни учат на всички навици, които те преди нас са придобили от родителите си. Някой се стопява, а те ни лъжат, че е умрял. И вярват в това. Всички вярвахме. Появявахме се и съществувахме в онези лъжи, които са създали за нас. Нямаше манипулатор. Ние искахме да вярваме . И вярвахме. Джудит не повярва, че се е родила. Джудит не разбра и не осмисли, че вече я има. Тази Джудит беше щастлива с тялото си под слънцето и всяко нещо я изненадваше. Тя не прие, че Слънцето е слънце и не се привърза към биологическите си родители.
Джудит не усещаше вкусовете като мен и вас, защото не беше научена на това. Тя не поиска да се движи като всички. Не разбра, че живее. Не осъзна розовото като такова, нито горчивото, нито кръвта, нито сънливостта, нито вратата, нито секса, нито пицата, нито перото. Казаха ни, че Джудит е аутистка. Затвориха я в нещо, което наричаха клиника. Искаха да я лекуват. Искаха да я вкарат в измислената схема, която те не можеха да напуснат. Ние Живеем в нещо, което наричаме реалност. Ами ако само за минутка приемем един факт и всичките му последствия: какво ще кажете – всички сме в грешка и не съществуваме. Изобщо ни няма. Дори няма това “няма”, което си мислим, че сме осъзнали преди малко. Пуф.
Преставаме да осъзнаваме предметите и действията си като такива. Не казвайте на Джудит да се усмихва по-често. Тя не знае какво е това. За нея категориите “щастие” и “тъга” са толкова безсмислени, колкото за нас да забравиш, че си човек. Тя се появи тук без знанието, че е човек и оцеля с това незнание. И както бебетата могат да плуват спокойно във вода без страх от удавяне, така тя може да минава през стени, може да лети и да бъде когото и каквото си иска – тя просто не познава смисъла на всички тези неща и не е запозната с някои невъзможности. Всъщност тя дори не знае какво е “невъзможно”. Може да хареса името ти по интонацията, с която го казваш, но тя не знае що е “интонация”. Джудит може всичко. Джудит не може нищо. Лекарите се опитват да научат Джудит да възприема света като тях, а на нея това й е интересно.Не им го показва, защото просто не знае как се показва такова нещо. Никога не е знаела. Никога няма да знае. Но те искат друго. И я задължават да гледа телевизия, да се учи да чете. Да, Джудит започва да вижда предметите, да ги докосва, мирише, вкусва. По-късно Джудит започва да желае – храна, канапе, вестник. И докторите ликуват. Роднините й виждат това феноменално подобрение.
Снимка на Джудит се появява на първа страница на всички ежедневници. Тя се превръща в звезда. И започва да го осъзнава. Джудит дори се гордее със себе си. Същата Джудит, у която преди месеци лятото и тоалетната чиния предизвикваха еднакви емоции или по-точно еднаква липса на такива. Джудит все пак оцеля. И това е най-щастливият миг в живота ми. Защото моята котка, моята Джудит, почти стана човек. Убедиха я в това. Първата котка с абсолютно самосъзнание, с когнитивна природа, с интелект. Джудит – суперкотката!
Дали някога ще измяука?