автор: Hank_Moody

Татуировка на Разгневеното слънце. Точно където свършва изящното й вратле. Тънките презрамки на роклята създават прекрасна рамка - като прозорец, през който лъчите да влязат и да умрат щастливи. Тя гледа точно като това изкуствено слънце. Настроението не идва от погледа, а зад него. В момента дори не виждам очите й. Другата девойка ме забелязва и й прошепва нещо. Повдига тънки вежди въпросително.
- Аз съм - казвам.
Приближава се до мен. Или аз до нея, не е важно. Казва ми нещо. Какво? Слушам тона й. Думите са меки, търкалят се около нея. Целуват очите на Разгневеното слънце. Създават защитна стена и ме оглеждат. Виждам собствената си похотлива усмивка. Тя не я вижда, защото й подавам ръка - онзи стар номер. Ако подадеш ръка на някой, който те смята за непознат, той няма да те погледне в очите. Аз лично гледам между краката. Тя не погледна там. Може и в очите да ме е погледнала, да не се е уплашила. Но не ме позна. Стоим втренчени един в друг още няколко секунди.
- Исках да се запозная точно с теб! - проговаря.
Прехапвам долната си устна.
- Ама ние вече се познаваме. Аз съм! - казвам с тиха усмивка.
- Добре! - казва тя и също се усмихва. Момичето до нея - и то. Разгневеното слънце се усмихва. После аз отварям книгата, която държа в лявата си ръка, изваждам с дясната симпатичния пистолет от нея. Насочвам го между очите й, оглеждам се, стрелям. Мълча. Бягам. Никой не ме гони. Никой не е забелязал. Никой не МЕ е забелязал. Коли. Тротоари. Трамваи. Пешеходни пътеки. Сред тази сива идилия убийството не означава нищо.
Тогава се събуждам.
Не съм на 32. На 52 съм. Семеен. Нямам деца. Работата ми е тъпа и механична. Всичките ми мечти и идеи са тъпи и механични. Аз - двойна доза.
- Исках да се запозная точно с теб! - проговаря.
Студена пот. Спя с пижама. На 32 спях с жени.
- Добре.
И се усмихва. Стаята е празна. Апартаментът е празен. Тях ги няма. Нея я няма. Сънувал съм. Семейният си живот? Не.
Светвам нощната лампичка на шкафчето до леглото ми. Посягам към книгата, но не и към очилата си. Разтварям страниците. Спокойно и уверено изваждам малкия пистолет. Оставям книгата натрани, за да не се изцапа гравираното на корицата Разгневено слънце. Отварям устата си и внимателно вкарвам цевта. Поглеждам през прозореца. Сред тази сива идилия убийството не означава нищо. Притежанията са преходни. Целият живот е порцеланов. Извървяваш път като милиони други.
Натискам спусъка. Стената зад мен престава да е бяла. Брадичката ми се отпуска. Ръката ми се удря в ръба на леглото и пистолетът с тъп звук среща пода. Плазменото кристалче, което свидетелства, че е стреляно, угасва. От малкото говорителче на пистолета нейният глас механично произнася думите:
- Самоубийството приключи успешно. Моля, презаредете!