автор: hristam

От време сме направени. И кал.
Изтичаме към залеза полека,
понесъл всеки своя земен дял
по своята, човешката пътека.

Мъгливо е. Топи се хоризонта.
Животът е прозорец и стени.
Отвън по здрач сезоните се ронят
и ни напомнят колко сме сами.

Забравили молитвите за дъжд,
пресъхваме до кокал. И до прах.
Дали ще проумеем изведнъж,
че сме направени от обич. И от грях.