автор: milcho

Прекрачих оня ден и аз оттам,
но заслепен, си казах, чакай малко,
аз долу още не съм съвсем сам,
ако политна, кой ще каже жалко?

И се заех да ги броя, кой, кой!
мен ще ме помни подир трите дена,
Колеги? Надали, задачи рой,
ги гонят - мойта млада смена!

Приятелите да, те ще напишат,
няколко реда, тъжни в некролога,
ще се сберат на чашка, ще въздишат,
-Отиде си, но пък не бе подлога!

Майка и татко ще се радват много,
да не говориме за дядо, баба!
Жена ми ще тъжи, ей богу,
-Ми аз му казвах, спри защо ти трябва?

Сега какво ще правя сам сама,
знаеш, че нощем се страхувам,
и болка като някаква кама,
се впива в мен когато те сънувам.

Децата, щерките, ще плачат,
една в София, другата в странство,
ще се прегърнат, после ще закрачат,
всяка във всекидневното пространство.

Роднини… свещ ще ми запалят,
а внуците… ах, таз сълза в окото,
обаче някой ден ще да се хвалят,
и дядо го е давал през просото!

Прекрачих там, погледнах и разбрах,
един пътува, друг прави наука,
стана ми хладно и ме хвана страх,
че никой, ама никой не му пука.

И озарен от музата си казах,
уви, и там е страшна скука,
и на вразите, кукиш им показах,
и ето ме при вас (Хули!) отново тука!

КИ

София 2009-07-09 14:33 СЕТ
СГНР!