автор: yulianaiseva

Морето се вълнува дълго в мен,
за рифовете. Вече остаряват.
Затопляни от всеки слънчев ден,
нераждащи живот-така остават.
Бунтува се, повдига, не пести
за теб небе, циклони, урагани,
че твърде дълго лъгъл си го ти
и то отприщва старите си рани.
Но бунтът му напразно ще шуми,
кънтящо слаб, пред дверите на мрака
и дълго, и безсилно ще тъжи,
погубило живота на моряка.