автор: Narwal

Нощта .... този верен закрилник на хайдути и влюбени най-после настъпи. Мракът обаче бе само прозрачна завеса, зад която се развихряха чувства и страсти. Нощта прави смелият решителен, а влюбеният поет. В такава една топла и звездна нощ три лодки тихо се пързаляха по равната синя писта в залива на остров Лерос.
На всяка от тях имаше по четирима гребци, а на първата имаше и двама .......още е трудно да се каже дали бяха хайдути или просто ........ влюбени. Нещо тайно трябваше да свършат заедно. Дали за добро или за зло? Дали един ден щяха да се гордеят или срамуват от тази нощ това още не върлуваше мислите им. Те изпълняваха задача, която ги свързваше и ....не само това.
Ласкарина Бубулина бе видяла мините, скрити в изоставен склад за вино на остров Идра и сега заедно със своя необикновен гост от враждебната българска земя поставяха мините в залива на Лерос. На носа на лодка Панайотис, сърдит както винаги мереше дълбочините, а Георги нареждаше как да се поставят мините, така, че да могат турските кораби да се блъснат в тях при заставане на котва. Ласкарина внимателно наблюдаваше българина. И сега вече не защото не му вярваше и желае да “диша във врата му”. Не! Сега го гледаше защото.....всичко, което правеше този младеж беше не само интересно..., то беше новост. Беше ...изключително. И не само това...Младежът всеки следващ миг ставаше част от живота и. И то неговата най-хубава част.
Георги сръчно завързваше морски възли и с изключителна вещина управляваше лодката, така, че поставянето на мините да не се влияе от течението около острова. Това момче беше научило много. И можеше много. И.....беше много красив. Капитанката тръсна глава. Искаше да се освободи от тези мисли, но те сами непрекъснато сами влизаха в главата и.
Лодките се движеха бавно и веслата ритмично цопваха във водата. Сякаш нежна песен се чуваше откъм притихналия бряг. Колко спомени нахлуваха в главата на гръцката героиня. Колко стари мечти. Тиха пасторална картина се откриваше пред очите и. Дом...красив и спретнат , с градинка, разбира се близо до морето. Много деца, усмихнати и весели. Всички играят и се радват на топлото лято. А от морето се задава рибарска лодка с голеееми мрежи и още други рибари, засукват мустаци и весело си разказват ...техните рибарски истории. Но от морето се задава още една рибарска лодка и песен се чува от нея. Песен, непозната, но много нежна и хубава. И от лодката излиза .....О не! Това е прекалено! Ласкарина с неимоверна мъки се върна в действителността. А поставянето на мините вече завършваше. И Георги тихо си тананикаше и подсвикваше с уста някаква песен. Да! Това беше същата песен, на онзи рибар, от нейните видения.
- Какво си пееш? – попита капитанка с глас, който с усилие престорваше на строг.
- Песничка – отвърна Георги – Овчарите по моя край така си пеят и си свирят самички. Така да не чувстват самотата. Когато чуваш песен, значи около теб не е пусто.
- Ти, бил ли си овчар?
- О! Да! Разбира се! Пасях овцете на няколко села дори. Но сам не ме оставяха. Бях малък и главния кехая се страхуваше да не ме нападнат и бъстисат вълците. У нас в Балкана много ги има. И нападат овцете все по тъмно. А и не само вълци и .....турци и черкези и разбойници. Всичко има.
- И у нас има ... и вълци и турци и черкези и араванити и какво ли още не. А и вие българите ни предадохте. Сами искате да градите своя живот. Сами своята вяра да браните.
- Не е така, капетанице! И ние като всяко човешко същество желаем да живеем свободно и почтено на тази земя. Но желаем да бъдем признати и уважавани така както и вие. Защо българите да нямат свои училища? Защо да нямат свои църкви? Защо и своя свобода да нямат? Нали Бог е създал всички хора равни помежду им.
Ласкарина за пореден път бе удивена от поразителната логика на младия българин. Спокойно без да обижда събеседника си Георги защитаваше каузата на своя народ и тя просто не намираше аргументи, с които да го обори.
- А знаеш ли колко хубави песни имаме? – засмя се отново младежът – Колко красиви приказки знаем?
- Много обичам приказки! – За пръв път се усмихна Ласкарина. Сред ужасите на затвора в Константинопол само приказките на майки и и помагаха да заспи нощем.
- А знаеш ли приказката за звездния остров? – попита българчето.
- Не! Каква е тази приказка? – Ласкарина подскочи от любопитство.
Георги се засмя и хвана веслото. Лодките бяха завършили поставянето на мини и бавно се отправиха към застаналия недалеч от острова “Агамемнон”.
- Виждаш ли онова съзвездие? – каза младежът и посочи с ръка към светещия покрив на нощта.
- Да! – потвърди Ласкарина – Това е съзведието “Северна корона”. Много е красиво!
- Аз го наричам “звездният остров”. Това е една стара овчарска приказка. Господ там изпраща душите на онези грешници, които са живели в грях, но дълбоко в себе си са праведници.
- Как така? – удиви се Ласкарина – Живели в грях пък праведници?
- Ами ето така, капетанице. Да откраднеш е грях, но когато гладуваш и когато например детето ти гладува, ти не би ли откраднала за да го нахраниш? Да убиеш е грях, но когато убият баща ти, насилят майка ти и сестра ти....Ти не би ли убила, за да ги защитиш? Животът, капетанице, не е бакалска сметка. Не винаги, човекът е господар на себе си, на чувствата си, на желанията си, на действията си. Много често, човек си мисли, че като накаже един изедник, раздава Божието правосъдие. Ако това на земята може да става, на небето не е така! Сигурен съм! На небето Бог счита, че злините само с добро се лекуват. Ето защо създал един остров от звезди, където тези съгрешили праведници да минават и да виждат своите грехове. Така те разбирали, че Божията благодат е безмерна и, че без нея няма човечество. Жалко, че това можели да го разберат само тогава, когато завършат жизнения си път. Там на острова сред звездите душите виждали изминалия си път и дълбоко засрамени молели Господ за прошка.