автор: Narwal

Утрото дойде неочаквано бързо за пленника. Докато се завърти два пъти в твърдото легло и две груби лапи го разтърсиха, за да го събудят.
- Хайде ставай, негоднико! Ще спиш тази нощ на въжето на мачтата. – оттекна грубия глас на Панайотис, един от моряците на “Агамемнон”.

Младежът като, че ли не го чу. Стана бавно и започна да облича полуизсъхналите си дрехи. Препаса червения си пояс, отправи с ръка разбърканите си коси, плисна две шепи вода в лицето си и застана с усмивка пред пазача си.
- Хайде! Води ме към мачтата! – каза той, сякаш всичко, което ставаше с него бе детска игра.
Панайотис заведе пленника при Ласкарина, която седеше на широка маса в своята каюта и старателно изучаваше английска навигационна карта на Додеканезите*. Със строг поглед посрещна госта си и му предложи стол. Младежът кимна почтително с глава и седна на, като прехвърли крак, върху крак – подчертан френски маниер. Всичко това показваше, че младият българин, не е див балканджия, а културен и добре възпитан събеседник.
- Кой си ти? Как се казваш? Какво търсиш на моя кораб? – въпросите излетяха от устата на Ласкарина, сякаш в една и съща минута искаше да научи всичко за необикновения си посетител.
- По-бавно красавице! – с неугасваща усмивка каза младежът – Както ти казах – българин съм. Казвам се Георги и съм роден в едно красиво градче на Хемус планина – казва се Котел.
- Георги е гръцко име – прекъсна го Ласкарина.
- Георги е БЪЛГАРСКО име – натърти нахалния гост и продължи – Главата ми ако искаш – давам ти я! Сърцето ми ако искаш .......давам ти го, защото го заслужаваш. ИМЕТО ОБАЧЕ СИ Е МОЕ И НЕ ГО ДАВАМ!
Последните думи стреснаха гъркинята. Досега никой не бе дръзвал така да разговаря с нея. Просто нямаше шанс да успее да каже нещо. А този с балканските потури и навуща си позволява да бъде ..... горд. Не е обикновена тази работа. Тук Божия сила е намесена.
Ласкарина стана от стола и се приближи да пленника.
- Много добре говориш гръцки. Къде си го научил? – попита тя.
- В моя град живееше един човек, който сега е генерал от войските на вашата революция. Нарича се хаджи Христо. Черкези убиха родителите ми. Хаджи Христо ме прибра и ме изпрати да уча в Атина за лекар. Там научих езика. След това избухна вашето въстание и ние с него се включихме в борбите. Воювахме на остров Крит, в Тесалия, в Епир, къде ли не. Срещнах и вашият апостол – Теодорос Колокотронис и капетан Никитарас и много други. В Ханея – обаче, на остров Крит се запознах с Андреас Мияулис и Константинос Канарис и започнах с пиратството. Нападахме турските кораби. Мен повече ме използваха като лекар – нали все пак съм учил-недоучил медицина. Но и морското дело изучих. Като разбрах, че се готвиш да удариш ескадрата на Ибрахим Капудан, реших да ти помогна, защото сама няма да се справиш. Турските кораби са много и добре въоръжени. А и в тези звездни нощи едва ли ще успееш да го изненадаш.
Ласкарина отново седна на стола си и замислено опря главата си в ръце.
- Така е! Не мога да го изненадам. – каза тя. – Но как да ти вярвам?
- Както на всеки от твоите хора. Колцина от тах си познавала, преди да препашеш сабята и да се включиш в борбата. Освен това, аз знам начин, по който ще разбиеш турската ескадра и няма да загубиш нито един твой войник.
Ласкарина го погледна оттегчено. Този млад мъж явно не ходи по земята. Може би не е шпионин, мислеше си тя, но явно е толкова отнесен, че сега се чуди как да ме омае и само ми губи времето. И все пак реши да прояви сдържано любопитство.
- И......как ще стане това? – попита капитанката.
- Сега е горещо лято. А на турските кораби аскерът е многоброен. Водата им бързо свършва и те зареждат вода от остров Лерос, там изворите са най-бистри и пълноводни. На острова има само един удобен залив за заставане на корабите и спускане на лодки. Там можем да направим следното. Виждаш ли тези две шишенца – каза младежът и измъкна от пояса си две стъкленици – Ако смесим тези две течности се получава взрив. Като ги сложим в два стъклени съда и двата съда в една метална бъчва при лек удар на бъчвата съдовете ще се счупят и течностите ще се смесят. И тогава .....ще има взрив и Ибрахим ще яде попара на небето. Един ковач от Смирна ми изработи петдесет такива метални бъчви. Ако ги разположим в залива на остров Лерос и им прикачим една тежест отдолу, то тя ще ги държи под вода, но на удобна дълбочина така, че турските кораби да се ударят в тях, когато отиват да спускат котва. По този начин нито един твой войник няма да пострада. Тази магия не съм я измислил аз. Разказа ми я един французин, когато превзехме една египетска галера. Воювал в Америка с войските на Джордж Вашингтон. По този начин неутрализирали стоварване на десант от английските кораби. Даже име си има това изобретение – наричат го мина.
Ласкарина гледаше с широко отворени очи. Явно българинът не се шегуваше. Имаше добре обмислен план и по всичко личеше, че е готов да го приложи успешно.
- Добре... – каза тя – но кой може да гарантира, че Ибрахим няма да изпрати за зареждане само няколко кораба, а основната част от ескадрата си да я държи пред Псара?
- Сигурен съм, че ще тръгне с всичките си кораби. На Идра е твоята ескадра, на остров Кос е Канарис. Ибрахим няма да рискува да раздели силите си, особено сега, когато някои от корабите му са силно повредени от действията на Папаниколис. Вярвам, че ще успеем!
Българинът изглеждаше уверен. Ласкарина още не можеше да дойде на себе си, но не можеше да отрече, младежът имаше удивителна способност да убеждава и ......очарова. Да! Трябваше да признае гъркинята. Това е странно съвпадение – умен и красив! Но точно на такива Ласкарина бе убедена, че не трябва да се има доверие. Затова реши да провери всичко сама и отново влезе в ролята си на капитан.
- Покажи ми мините! – заповяда тя.


*Додеканези – острови в Егейско море.