автор: biruni

Изтъркалвам се сутрин от леглото и се срутвам в гащите. Пътьом нахлувам обувките си и продължавам към кухнята. Подпирам глава с една ръка, облакътена на ръба на масата, а с другата се наливам с кафе.
Стоплям, че трябва да побързам, ако искам да хвана поредния дилижанс и се понясам към спирката. Там виждам, че ще му дишам само пепела. Конете нервно цвилят и препускат някъде напред. А аз трябва да стигна на всяка цена.

Бързам, блъскам се в остри камъни - хора, които не забелязвам, попадам в ями - псуват ме и продължавам.
На лицето ми е залепена усмивка, която не мога да изтрия с нищо. Мистър Сардоник!
Общителен и търсещ до немай къде, загубен колкото си искам. Вървежът ми е търкаляне по битието, в което и аз искам да се класирам. Не искам да съм на най-горната полица, а само да съм в употреба.
Да имам време да се изпълвам с впечатления и да има с кого да ги споделям.

Бързам - вървя, падам, ставам, търкалям се по житейския път.
Пък съм и късметлия, ей!
Без малко да забравя да кажа, че съм като онова гърне дето като се търколи винаги си намира мерудия, но остава без капак. В него могат да се варят всякакви чорби. Има и такива гърнета...

И не казвайте, че не било хубаво да си приказвам сам.
Не е това... Аз пиша поредното си есе, в което есенциално присъствам в цялост и като част от пейзажа. - Централно място заемам само върху оджака.
Какво, какво?
Кратуна ли съм бил?
Ааа, не! - Не сте ли чували? Веднъж с кратуна за вода, два пъти с кратуна за вода и после без кратуна, и без вода - А?