автор: magnola

В бездиханна яма,където на кристали
изстинали мечти са приютени,
сърце едва-едва тупти сред тлен и сажди,
а до затишието му остават дни.
И макар смъртта си да не подозира,да не знае
как съдбата нему се заканва
тупти-тупти,та чак сияе,
а в тъканта му бледолика,
сплетени са хармонично живот и плам.
И сякаш мелодия си тананика
самотен-там,в далечината вятър,копнеещ
за динамика,движение...,а аз невежата
стоя на място безучастна,някак чужда,
усетила в мрака,че едно сърце не се пробужда...