автор: Dimi

Аз нямам ефирната
мека виталност
на бистър поток
или скална сърна,
светът,
в който срещнах се с тебе
е малък,
тъй малък,
че двете сърца не побра.
От тайнство боя се,
не съм мида перлена,
мустанги не тичат след мен
и защо?
Със восъчна кожа,
несветнала още,
с коси, малко рижави,
без аромат.
Дори и масло
във светилника нямам,
свирепо се вглежда във мен
старостта,
с ракойка събирам
забравени снопове
от чужди поверия -
пясък ронлив.
И робата дето
облякох се с нея
не ми е по мярка,
покри ме със срам,
дори по душа да се бях появила
не щях да съм толкова
гола, вода...
Боли ме, повярвай,
от твойто мълчание.
Сега като мъдър
и тачен равин,
прости ми!
На почит е пак целомъдрието,
а аз ще съм никоя.
Само прости!